Растение, което цъфти, не бива да се мести.
прочетено някъде
Haltestelle Bottmingen
Тук ми е добре. Добре ми е единствено когато се чувствам максимално чужда. Най-тъмните акорди звучат така: гените ми се променят в хармония с местния генетичен материал единствено от контакта с въздуха, с цветовете наоколо. Вглеждам се в жените – странно, само в определен тип жени, защото всъщност тук има достатъчно разнообразие – и трескаво сверявам разликите. Добре ми е, когато ги има. Когато ми се струва, че намаляват, се обръщам към дрехите. Досадно, защото всъщност заниманията с облекло не са ми никак интересни, но няма друг начин. Спомням си първата ми година в Берн, една скована зима, каквато вече не може да се случи, как се прибирах късно вечер от снимки с трамвая, облечена в палто от естествена кожа, с черната ми коса и тежък грим; спомням си възрастната двойка, която ме обсъждаше на глас, убедени, че такава като мен просто няма как да знае немски. Със сигурно е от източния блок, и аз си представих този мисловен блок в главите им, оловно сивата ограда около него, която издигаха с погледите си. На следващия ден занесох палтото в магазин за втора употреба и свикнах да се разгримирам след снимки.
Batteriestrasse
Успешната ми интеграция съответства с чувстотото на вътрешен провал. Започвам да разбирам и оправдавам онези поляризиращи затворени общности, които други чужденци си създават, онези презрени, ухаещи на готвено гета и културни центрове, онези неми (поради невладеене на немски) забрадени жени, които мъкнат покупки към покрайнините на градския пулс.
Ich verstehe nur Bahnhof
Докато чакам влака, си купувам палто от естествена кожа от eBay и гледам мрачно през оставащите няколко минути.
Реално да съм тук е най-естественото нещо на света. Също като швейцарците, аз не мога да говоря директно, не ми идва отвътре да се занимавам с чужди истории, особено с чужди проблеми, клюките ме притесняват и отегчават едновременно, освен това обичам спокойствието, обичам и да игнорирам неприятностите докато те се стопят в колективното или поне в моето безсъзнание, и да – обичам да се чувствам сигурна на едно съвсем животинско ниво, както вероятно всички обичат, но някои са готови да пожертват в името на…
Една българска роза.
Бих искала да говоря Петя Хайнрих за заниманията ѝ с розите.
Rosenweg.
Във влака се заглеждам в жена, която чете ноти и си тактува. Тя усеща погледа ми, повдига очи и ми се усмихва така, както еднородните се усмихват помежду си – естествено, без очаквания, без страх. Отведнъж нямам нищо против генетичният ми материал да се напасне на точно този човек. На графичния дизайн на плакатите по стените, на безсюжетните литературни текстове, на този хлад – сив и сигурен, като бетонна основа.
На какво стъпвам?
От няколко седмици пиша поема, която искам да пратя на списание Но Поезия. Искам поемата да поеме всичко, което е и което е било тук, целите 13 години Швейцария, цялото ми усещане за нещо хубаво, което е неправилно, целият строеж, който се срутва в момента, в който стъпя на летище София или дори си помисля за стъпката. Опитвам се да пиша без цензура, което означава и без опора. Текстът се срутва, а с него и аз, как може да бъде иначе. Нищо не е по-трудно от всичкото, нищо не е по-интересно. Срамувам се или вероятно се страхувам да се пожертвам. Ежедневно се жертвам в името на розовото, което така добре стои на фона на сивото.
Може би дори и на фона на червен паспорт.
Всичко това вероятно вече съм написала, но продължавам, в името на всичко.
Нели Станева 