Беше ненужно да вади толкова често телефона от чантата и да се взира в екрана му, един стар навик от времето преди микрочиповете. В същата категория спадаше и пушенето, но светът все още не беше измислил друг начин за справяне с нервността, който да я задоволи. Загаси фаса с тока на ботуша си, който проскърца върху електронната постелка. Очакваната вибрация трябваше да дойде всеки момент, но колко цигари можеха да се съберат в един момент?
На върха на поредното проблясване на запалката, когато започна да мисли, че нещо лошо се е случило, гранитеносивата стъклена плоча на входа на болницата се отмести и Фърст пристъпи – така, както само той умееше да пристъпва, променяйки безапелационно вибрацията на въздуха – с бледорозова кутия, притисната към гърдите. Тя се втурна към него, макар че не трябваше, така излишно привличаше внимание, да се владее беше изключително важно и също толкова невъзможно точно сега.
– Лила. – каза той. Очите му бяха влажни.
– Всичко наред ли е? – Това беше въпрос, който не издаваше по никакъв начин провала ѝ.
– Всичко мина както трябва. Виж… – той се огледа, за да се увери, че са защитени от директни погледи, и внимателно отвори капака на кутията. Тя се наведе и вдиша околоплодната мъгла, която поддържаше идеална температура около мекото силиконово гнездо. В средата му лежеше десетсантиметровото момиченце с тъмни ококорени очи, които само леко се присвиха, когато първата сълза капна върху бузата му, а после се заблестяха с ослепителна всеклетъчна усмивка.
– Казаха, че ще задържат матката ти известно време, имало е разкъсвания, но нищо сериозно. Ще те уведомят лично кога можеш да си я вземеш.
– Да, да, няма проблем, усетих.
– Усети?
– Вероятно фантомна болка, кой знае.
– Нищо сериозно, както казах. Вероятно няма да отнеме повече от 12 часа. Но не трябваше да стоиш в такава близост…
– Не мисля че някой ми обърна внимание.
– Добре, но сега трябва да се омитаме от тук. Притеснявам се за теб.
– Кога мислиш ще мога да…
– Ще ти се обадя. Не повече от двайсет години, обещавам. Ще подготвя всичко.
Затвори кутията с неловката скорост на надигащото се притеснение, което накара момиченцето вътре да заплаче. Той се поколеба, погледна сините разплаканите очи пред себе си и се поколеба още повече, но в крайна сметка натисна едно от многото копчета по дясната стена на кутията и след няколко секунди бебешкият плач заглъхна.
– Защо Лила? Не е заради онзи панталон, нали?
– Точно заради него. Лилавият панталон, който вървя сам двайсет години.
– Липсваш ми.
– Повече от всичко. Но всичко ще бъде наред, когато е на точния ред във времето. Просто ми се довери.
Нели Станева 