Нели Станева

Пиша ти, защото само така чувам тялото си. Пиша ти непрекъснато, само понякога не записвам думите му, цензурирам го, така да се каже. Понякога то казва баналности като: по краката ми растат тъмни косъмчета, които то никога не си виждал, същото е под мишниците и в слабините. Пиша ти от позицията на непълноценна феноменология.
Не мога да повярвам колко дълго не съм те виждала, виждам те единствено в съня си и последният сякаш е бил преди цяла една луна, което е еони време, а аутокорект променя еони във вино, да, виното ме приближава към теб, затова сега пиша вино върху себе си. Пиша ти от балкона, от пейка, от гара, от стълбите пред детската градина, от леглото, от предишните си проявления и от сегашните. Пиша ти докато съм тук и там и другаде, и особено често ти пиша, когато съм никъде. Просто абстрактното име, но няма друго – никъде е съвсем конкретно място, място с особена влага, която прониква в конкретните му координати и ги размива. Пиша ти и това писане се усеща като серия от вдишвания, върху която базирам измерването на собственото си време. Пиша ти от разстояние, което се равнява на близост, от отстояние, което прилича на тотално предаване, от присъствието си до теб, което прилича на съпротива срещу самото себе си. Съпротива е доколкото се съпротивлявам срещу смъртта, без която не мога да съществувам. Ако не се съпротивлявам, ще трябва да приема и факта, че и ти си смъртен, но това би означавало да приема една лъжа, великата лъжа на света, който не съм аз, който не си и ти, това би се равнявало на изравняване. Пиша ти, за да издържа това напрежение. Пиша ти, защото не мога да говоря, не защото не обичам да използвам гласовия си апарат, напротив, но ми се струва, че не съм единствената, която има достъп до него, затова и той не е мой. Времето, в което съм живяла без теб, понякога приема формата на съвсем конкретен дух, който ме превзема въпреки солидните стени на едно бъдеще, което мога да си представя толкова добре. Тогава казвам неща като „няма смисъл“ и „загубата е необратима“ и тогава се страхувам и срамувам от себе си, забравила, че това вече не съм аз. Желанието да унищожа това, което е, е желание да унищожа това, което е ненужно на бъдещето.