Отново от блог като блог, от куратиран дневник, но куратиран в обратната посока, от едно преходно стъпало, което да забави прехода, от несигурността около неясната граница между публично и мое, от успокоение за дебелата ми мизантропия. Дневниците ми се превърнаха в светилища, в свещени обекти, в които не мога да запиша нито една баналност от страх тя да не нарани останалото, което е там. Броят на баналностите в живота ми не намалява, въпреки непрекъснатите опити, винаги успешни впрочем, да им се изплъзна. Желанието да избягам от баналността философски погледнато обаче също е банално. Понякога много ги обичам, понякога само мисля, че би трябвало да си отговоря все пак – веднъж, завинаги и окончателно – на въпроса от какво точно се състои чудото на живота. Отговорът просто няма как да не е банален. Хлебчетата, които пека, сушените смокини, които са толкова плътни и сладки, млякото с ориз, облекчението от чистенето на пространството и тялото, няколко японски автори, дебелите завивки, натрупани върху отпуснатото ми тяло, парфюми, мед, замайването, как се упоявам, как се връщам в контурите на детството дотолкова, че се стряскам от присъствието на собственото си дете, колко неестествено започна да ми се струва погването, принуждаването, бързането, колко естествени тъгите, затварянето на прозореца, тъмната стая, сласното удоволствие от запазването, съхранението, от това да лежа на тъмно под един купол от светлина.
Винаги можем да намерим потвърждение за това, което усешаме, в някоя вече развита система на мислене. Светът е голям и спасение дебне отвсякъде, за жалост. Може би единственото, за което се моля понякога, е да се доверявам на всяка първоначална искра, да не я гася, съжалявайки по-късно, когато намеря упътване за какво би могла всъщност да ми послужи, упътване, което всъщност се е намирало в самата нея, но аз съм била твърде стресната, за да видя.
Иска ми се да отбележа, че продължавам да правя грешки и да протягам ръце към човеци, които по свой си начин обичат нещо, което аз обичам, и как ми е ужасно трудно да спра това, дори с ясното съзнание, че това е единственото, което ни свързва и че то не е достатъчно, че всъщност не съм свързана с нищо освен с енергията на обичането, която прави от баналното божествено, дори и заобиколена от баналности, но че има само едно единствено божествено и той е.
А сега, take this:
Нели Станева 