Literary friction

Над безумно веселото свърталище на светлинки в гробището се разнася напев от църквата и бързо замира, щом камбаната отбие шест пъти. Вали кротко, един симпатичен, неуверен снежен дъжд, който само милва чадърите. Градът е тих, усещам пълнота и покой съвсем наред с познатата празнота и безпокойство. Само един момент, в който нося с лекота всичкостта на всичко, а после веднага си помислям: този вид извисено щастие е голяма скука, какво щастие че не продължава дълго. Помислям и веднага се срутвам в най-силните главоболие в тази и всички други вселени, все едно съм паднала от много високо.

Не съм писала литературен анализ от 12 клас и откривам, че именно това е била липсващата перспектива, която да стегне собственото ми писане, погледът от ъгъл на безучастна съпричастност, който да изчисти счупените бутилки, мокрите кърпички, недоспалия тийнейджърски хаос на съдържанието.

Регистрирам без да коментирам как блоговете протягат ръце към социалните мрежи и получават неуважителни плесници. Блоговете, наред с тихите акаунти, са отличници, попаднали сред побойници. Но аз им пиша тихичко шестица, продължавам да вярвам в смисъла от по-добро училище, дори и то да е сбор от разделени вътрешни пространства.

Първото ми стихотворение, чието написване си спомням (и така, независимо от фактите, то се явява истинското ми първо стихотворение) беше за и заради една хлебарка. Все още не бях чела Кафка, по-късно Грегор ми се стори малко скучен, все още нямах вкус за литература, имах вкус само за ужаса. От тогава избягвам насекомите, не ги срещам реално и в живота, но знам че ги има и че може би нежеланието ми да мисля за тях е грешка, сродна на нежеланието ми да интегрирам в образа за себе си ангажиментите като модел, нестройния ми път, непланираното, всичко, което ми се е случило без да го поискам, което не зная как да използвам, дори и то реално да не е нещо неприятно. Но отказвам да вярвам в заключенията и обобщенията, към които аналитичния ми мозък ме бута, позволявам си единствено отбелязване на знаците и свободата да ги превърна в променливи символи. Затова сега записвам: хлебарка.

Ужасно болезнено е да не пиша поезия, когато притиска главата ми. Именно защото базирам действията си върху теореми – в случая, че това самоналожено отказване е необходимо, за да завърша романа, защото ми се струва, че откривам противопоставяне между двете състояния на духа, което се отразява негативно на ръкописа – именно заради това не съм убедена и изпитвам болка, крещяща празнота, която само донякъде замлъква от гордостта от растящия брой изгладени страници.

Изгладени страници, изгладени ризи. Колкото по-привлекателно ми се струва това, толкова по-често се сещам за хлебарката. Срещнах я в една приземна стаичка – мазе, в което бях пожелала да се отделя за първи път – от семейството, от историята, от града, от живота въобще, една паралелна вселена, която намирах или си създавах след това десетки пъти. Тя – хлебарката- ме извози в света на съзнанието. Сега пак ме придружава, нарисувана.

Съществуване на величието в света извън мен е единствената подпора, която не позволява на огромната, вечно незавършена конструкция на личността ми да не рухне. Събирам доказателствата за това съществуване, сякаш провеждам научен експеримент, а всъщност просто искам да оцелея. Не. Не просто да оцелея. Искам да продължа да строя, да се катеря безумно високо по най-опасните скеле.

И когато падам, да боли все повече.