Нели Станева

Стоиш пред човека – какво да му кажеш.
Той е потънал в кресло и пружините,
които само отдалече напомняха статуетки
от злато, са го пронизали през ребрата,
слухът едва ли ще се изправи. „О, интересно“,
мърмориш любезно, така си научена,
не отвръщаш очи, забелязваш бутилката
с болка, която не му принадлежи, празна,
до нея гордият поглед на колабирал.
Повръщал е доста, със чувство на дълг
разпространил я е, сега му е по-малко лошо.
Какво да му кажеш, та той не мълчи
даже в съня си, непрекъснато палците
си присвояват страдание, но кой си ти
че да съдиш? Опитваш: дъждът
на ноември трепти, щом докосне студените лишеи,
листата вибрират красиво в триизмерното си петолиние,
дребно птиче открива хранилка на нечий балкон,
иначе нищо конкретно, никакъв хумор или злободневие.
И все пак опитваш: аз също мога да мразя, да знаеш,
щом е толкова важна омразата,
мразя примерно печена тиква и също ме дразни
че креслото ти непрекъснато скърца,
и ми пречи, ужасно ми пречи,
на моя етаж да мечтая.