Нели Станева

Все още съм хуманист, макар вече да е задължително разнообразието на света да се превръща в разнообразие от обидни за природата ни диагнози, нормалните промени в категорично отрицателни заплахи, възторгът над три годишна възраст да е просто смешен, а капитализмът така да е ошлайфвал остриетата си, че те съвсем естествено да проникват по-дълбоко от всичко друго, за абстракцията на духовното дори не мога да се осмеля да кажа нещо без да предлагам курс или проста книжка на онези, които не се насищат с допамин по други начини. Все още хуманист, защото поне копнежът не се предава и намира начини да изкрещи присъствието на покъртителната си човечност, и го прави задължително, често грозно, често и красиво, или смесвайки и двете категории, независимо дали хомо сапиенсът му е жив, полужив или полуумрял, единствено при наистина мъртвите не успява, не успява да задължи и останалите след мъртвите да запазят формите на копнежите им както би било редно, но какво пък, поне го  прави всеки ден и постоянно и така ще е завинаги, дори и да не му се  обръща никакво внимание, защото всички сме така заети с диагнози, страх, покупки, други бъдещи разсейвания и ако имаме късмет – с пиене.