Нели Станева

Лятото е време в шеста предавка. Затънтен манастир, построен от шум и поражения. Бягане по нагорнище с отрицателна дистанция. Лятото никога не присъства, то винаги се приближава и отдалечава едновременно. Когато го няма, тоест винаги, то се материализира като вътрешно движение, нарисувано с три основни цветове: пот, удоволствие, страх. Лятото рязко се обляга върху слабите места и ги изгаря с песъчливи точки на допир. Какво остава след това? Бездействието, причинено от лятото, тренира най-невидимите, най-важните мускули. Забива спирачка на цивилизацията, която през другите сезони редовно кара в нарушение все по-тежкото си возило. Изкарва най-доброто, първичното. Да лежим, да рушим, да се разлагаме. Духът ни да се справи с мисълта за всичко това, да приеме и болката, горещината, ухапванията, пришките, непредвидимостта, както и възможността да сме съставени единствено от слабости и на края на септември от нас да не остане нищо освен една пластмасова чашка събрани миди и едно очакване или едно съжаление, нелепи като аромата на печени чушки. Ароматът, който се разгръща истински само в устата, не в усещането за време.