Таксата вход за басейна е точна реплика на таксата за музей и това не е случайно. Да, днес липсва абстрактното изкуство, както присъстваше в дъждовните, хладни дни, когато погледът се задържа само върху отрязъци натюрморт, кабели, маркучи, изпразнени, лъскави форми.
Сега е август, темата е друга, темата е пренаселена. Не просто август, а точно един август, пренесен от детството ми. Познавам това по аромата, който порите на иглолистните изпускат само при една строго определена комбинация от горещина и влажност на въздуха. Познавам това по сладката горест на езика, ближещ сладолед, тази комбинация от хранителни вещества, която отдавна вече не обичам. Сега всичко губи време и значение, всичко е ярко красиво и отвратително грозно едновременно, кръвоносните ми съдове наподобяват кабели.
Като в музей наблюдавам дълго, настойчиво, безпристрастно. Фигурите от човешки силикон почти не се движат, дори майките на малки деца са застинали върху стойките си от късчета сянка и не пишят внимателно, не пипай, ела и всички други излишни неща, които една биологична майка е програмирана да изрече. Вероятно защото децата също се движат по-бавно от обикновеното. Откривам няколко екземпляра, които просто са прегърнали надуваема играчка и са се отпуснали в хлорираната искряща течност като самотни експонати.
Дебела жена, една от малкото фигури в изправено положение, пали цигара. Големите ѝ гърди и коремът потреперват лекичко от движението на ръката, краката обаче упорито и стабилно понасят този опит на света да се съживи. След това тя, явно замаяна, отпива глътка от шише минерална вода, а аз болезнено усещам вкуса на пластмаса в устата си.
Доста по-късно вълната от шум пробива завесата тишина, която побеснялата ми кръв е увила плътно около ушите ми. Вълната се състои от писъци, чиито източник първоначално не мога да определя. Но в далечината стърчи скелетът на водната пързалка и кулата за скачане. Запътваме се натам и влизаме в шума като в черна дупка.
Излизам от нея сама и се намирам на ръба на трамплина. Не чувствам тялото си, съответно не чувствам и страх. Тъмносинята дълбока вода ме поглъща, както поглъща и слънцето, за един кратък върховен момент се задържам на дъното, където е хладно, но инстинктът за дишане ме изплюва като от отворена уста, покрита със слуз. На косъм от рамото ми цопва пълничка кукла, изплува моментално и започва да се смее. Отдръпвам се тактично към ръба на басейна, за да не видя как няколко подобни падат върху нея.
Това е същият август. Аз съм безвременна и скачам в лигавата, обилно хлорирана вода. Скачам в безкрайна или поне многочасова поредица, чиято цел е да създаде определен сбор секунди време във въздуха – сбор, близък до застиналост. Ако бягам достатъчно бързо от ръба на басейна до трамплина за поредния скок, мога да надпреваря времето. Няма нищо по-върховно от скока. Едно-две и летя. Раздирам водата възможно най-брутално, експериментирам с различни части на тялото. Елегантността на скока с глава надолу не ме интересува. Колкото по-широко се разперя във въздуха, толкова по-дълго време прекарвам там, толкова по-ярък е плясъка от срещата с водата. Колкото по-шумна съм, толкова по-тих е света наоколо. Иглолистните се потят, облизвам потта им от устните си, в далечината шумти река Тунджа. Искам света да свърши, тук и сега.
А тук и сега, светът вече е свършвал много пъти, но аз все още искам по същия начин пак, и пак, докато се събере сума, близка до застиналост, на косъм от рамото на вечността. И никакво абстрактно изкуство. Дебелата жена в далечината хвърля незагасен фас върху сухата трева. Това е възможно само в това избрано, платено, измислено време на случване.
Нели Станева 