Да я събера и запазя в текст. Нямам подходяща форма, няма как езикът да надрасне първоизточника си. Мога обаче да се опитам да обходя проявленията ѝ и особеностите им, за да разбера нещо за тази връзка, която все повече ми влияе.
Светлината там, където е моят Алеф, е мека, преходна, несигурна. Слънцето сякаш винаги трябва да се провре през някаква мараня, за да стигне земята, и това важи и в най-студените зимни дни. Розовото е пронизано от пожарно оранжево, а сивото е вечно мокро от небесното разлято рядко кафе.
Светлината в софийската низина е с по-остри контури, но е със същото топло съдържание както и по грижовно обрулените безкрайни полета на останалата територия, както над родопските гърди и кореми и над пронизителните борови хорали на Рила и Пирин. Гладка, ярка, кротка и прошепната светлина, която изглежда винаги жадна. Която напомня за жаждата по принцип. Искам да я напоя с пот и сълзи, мисля си винаги под това небе, и да го направя веднага, преди сухия прах да покрие мислите, опитите, езика.
Там, където се очаква да живея, светлината е сребриста, чиста, свежа и ярка или приглушена като блясък на метално острие. Светлината взима границите сериозно и се проявява според тях. Добро момиче, почти мъртво.
Междувременно наближаваме върха на слънчевата активност, който се случва на приблизително всеки 11 години. Тялото лумва при всяко невидимо избухване нощем. Светлината тътне: Art you ready? Art you, Art you, събуди се, събуди се, сърцето е совалка, чуваш ли тътена от изстрелването ѝ?
Жилава радост, животинска, и динамично оптимиране на тъгата на олтара на претенциите – танц. Докато слушам DCD, нищото започва да вали (да вали от нищото). Аз не съм тук.
Совалката е оранжева.
Нели Станева 