Дигни се, ветре, от север, завей и ти, ветре, от юг и повей над градината ми, и ще се разлеят ароматите й!
Песен на песните
Страх, слаб глагол.
Жива съм единствено по няколко минути на ден – минутите, които прекарвам наведена над тетрадката или малкия бележник или над двете едновременно. „Има ли смисъл“ пита неврозата, но само до момента, в който химикалът докосне грапавата хартия (колкото повече съпротивление, толкова по-добре), след това има всичко и за кратко „няма време“ е с положителна конотация.
Четенето не ми доставя никакво удоволствие, посягам към книгите както четиригодишно към биберон. Харесва ми да го смуча, но знам от самото начало, че не дава мляко, че съм твърде голяма за него . Пред доволството от чуждия текст предпочитам липсата на своя собствен.
От повече от месец не е валяло. Днес забелязах, че самата идея за дъжд ми е станала чужда или поне съвършено абстрактна, тялото ми няма никакъв реален спомен за нея. От балкона гледам надолу към божурите, цъфнали единствено за да изсъхнат още на същия ден. Гледам ги с празен дух, защито не всичко в този живот е метафора.
Преди година един дъжд напълни чашата ми, застанала на пост до една неотворена бутилка вино в Борисовата градина. Трудно е да не позволя на понятието „носталгия“ да завземе цялото място в съзнанието ми, което ми трябва – болезнено силно ми трябва място, не време.
Един дъжд напълни очните кухини на носталгията.
Междувременно, ако чуя още веднъж, че родината се намирала единствено вътре в нас, ще зашлевя шамар на някоя невинна уста.
Докато пиша този текст, една тежка стена от задух се придвижи бързо, може би нелегално, над Алпите и се свлече върху млечната слънчева мъгла под формата на дъжд, кратък и бурен екстаз. Дали не се свлякох и аз в градината, червей от трескаво дишане, жадна, недоволна луна.
Наблюдавам тялото си като благ телуричен процес. То си е съвсем наред, разбира се и си взаимодейства идеално с всеки климат, с всяко време, едно приятно и кротко, приятелски настроено многоклетъчно. Единствено съзнанието ми създава ужаси, бариери и копнежи – там, не тук; тук, не там. Съзнанието прави и не прави, страдайки и в двете.
Една сутрин божурите разцъфнаха, а в пощенската кутия легна книга, създаваща езика наново, започваща така:
„Липсата беше толкова голяма,
че когато той бе в нея,
тя свършваше.“
Нели Станева 