Нещо чуждо, нещо синьо

От седмица небето се старае. Да, старае се
да наподоби смирено щастие.
Сякаш не те познавам, сякаш
би било възможно да ми е достатъчно
да разпилявам времето на тялото
в монотонността на красотата.
Не мърда синьото. Не ми отива роклята,
покрила ключиците неспокойствие.
Все нещо чака да се случи, но неслучва се –
забиващ кадър, нескопосан шев
под уж прилежния надзор на бог. И
само в разкъсаната светлина, в памука
на някое обратно превъртяно утро
и в изкривеното си след това лице от рев
откривам някаква приемлива възможност
нещо от този свят без теб да бъде мое.