Маджента

Не искам да си спомням за комарите.
Макар комарът да съдържа в себе си
снаряд от ударни морфеми,
които ще се отразят добре на спомена,
мотив от тъмни точки-болки
сред маджентата.
Но ние имахме очите си и светлината,
как шляпахме прасци в синхрон
и техно-тракането на трамваите,
и потните петна по дрехите,
и апокалиптическия август,
постпостмодерното му празно
via виенето ни по картата
до катедралата.
Нима това ще бъде пътепис,
маркиращ само простолюдие
от оптимистични срички? Не.
Макар да бяхме толкова щастливи,
не мисля да разказвам,
защото щастието винаги е само спирка.
Комари имаше,
нощта бе жегава,
копнежът лек и пъргав,
нахранен щедро,
малко мързелив.
Висяха като мокри листи сградите.
И все едно не бяхме в този град,
а само в стаята с капаци, и все пак
какви кулиси бе нощта,
колко бе милано миналото!
Все пак седяхме дълго там след полунощ,
говорехме за други неудобства,
докато се оцветиха и езиците ни
в маджента от очакване да продължим.