Опус сняг

Сняг!
Опитвам се да изкрещя, но чувам само ехото, познатото,
как като капак оловен хлопва върху шахтата
с ококорена, клокочеща възхита.
За кратко съм забравила коя съм,
коя е улицата, номера, коя играта,
какво загаря на котлона, колко тясно е,
във стаята, която с всяка сутрин се смалява,
защото аз забравям да порасна.
Опитвам пак.
По дяволите, сняг.
С тембъра на точното десетилетие,
и този път във нищо няма да се блъсне
гласът, не ще достигне и бордюра,
не ще нагази в кишата,
не е възможно и отблъскване.
Но скоро.
Гаргарата със детски експлозив ще се повтори,
това поне научих от познатото. И тогава
пейзажът ще е празен.
Ще вали отново сняг
и няма да е трупало напразно.