Южна Америка

Пиша ти това писмо, зашото съм сигурна, че не ме помниш. За теб бях една от многото пациентки, а престоя в клиниката би трябвало да е изтрил всички допирателни точки на живота преди онзи ден със живота след него. Да е изтрил онези места, които думите ми биха могли да населят, за да образуват бегъл спомен. Дори и да е останала някаква съзнателна площ, непоразена от болката, аз ще стъпвам внимателно. Не искам да знаеш коя съм, не си търся проблеми, а и тук не става въпрос за мен. Пиша ти това писмо, защото бих искала да разбереш защо умря сина ти. Това, че аз съм замесена, е достатъчно да ме накара да се чувствам болезнено отговорна да ти разкажа историята. Чаках достатъчно дълго. Надявах се времето или Бог да свършат тази работа, но явно те – и двамата – са абсолютно безполезни.

Спомням си гордото ти лице. Едрото ти северно лице без никакъв естетически дисбаланс, хармонично издълбано от ръцете на живот, прекаран в оптимизъм. Гладко, дори и в петото ти десетилетие, свежо и приветливо лице. Лице, с което можеше да си сестра на всяка жена. Помня и високото ти здраво тяло, което ме караше да мисля за заснежени върхове. За девствен сняг, в който стъпваш ведро, нарамила ски и щеки. Ти беше човек, който живееше леко, по план, който нямаше нужда от промени, защото планът ти беше перфектен. Подкрепяна  в своята елегантна хипотенузата от благ мъж, също лекар, и от умен син със съвсем лек пубертет. Триъгълникът е най-стабилната форма във вселената. В началото на февруари две седмици ваканция в Цермат. И още две седмици през август в Бразилия, защото някакви ваши далечни роднини живеели там. През останалото време работа, винаги с усмивка на уста, без нито ден отсъствие. Знам всичко това от сина ти.

“Волята на жената е много по-силна от божията воля.”, каза ти тогава, и добави “Помислете си още едно денонощие, моля.”

Това изречение, това “моля” накрая, не беше просто стандартен коментар на гинеколог, изправен пред поредната нежелана бременност. Нежелана само от едната страна, което би трябвало да е същото, но за теб имаше разлика. Все още лежах с разтворени крака на стола, ти явно беше забравила да натиснеш копчето, с което да го свалиш. Но аз не обръщах внимание на позицията на тялото си, сълзите течаха от очите ми като хладни реки, зад които виждах единствено проблясъците на надеждата, едно голямо русо слънце, което се усмихва зад тъмните баири на страха ми. Току-що ти бях показала най-голямата си рана, една жива и туптяща рана, обвита от изрядно функциониращи репродуктивни органи и нескопосано засенчена с името на онзи, в който май сериозно вярвах тогава, защото нямах нищо друго.

“Той просто наистина не иска деца, може би това е божията воля и аз трябва да я приема.”

Така, без да съзнаваш, с едно изречение, ти ми подари Ясен. Подари ми силата да не направя аборт, да износя детето, което исках, без никакви разумни доводи. На контролните прегледи изражението ти, с което ме посрешаше, беше все по-ярка градация на усмивката на Мона Лиза. Кабинетът ти се усещаше като уютно място за безмълвни разговори на съучастнички, чиито план беше да надхитрят лошия брадат старец горе в небето. Днес се чудя дали си постъпила по съшия начин и с Елиас, дали и ти някога не си тряснала юмрука на своята добре тренирана воля върху онова, което старецът е бил планирал за теб? Дали той ти е отмъстил за дързостта? И дали някога ще отмъсти и на мен, или ме е наказвал достатъчно и мога да се успокоя веднъж завинаги?

Силата, която онова твое изречение ми даде, не се задържа дълго, само докато избутам детето от себе си. Оттам нататък нямаше причина да посещавам кабинета ти, нямаше причина да продължаваме да си кимаме с усещане за сестринство, което така или иначе вероятно аз си бях измислила. Тялото ми скоро се прегърби под тежестта на клишето, в което се превърнах – самотна майка със свръхактивно дете, упорита жена на средна възраст с панически атаки и глупава балканска гордост, с все по-малко приятели, все повече неплатени сметки. Когато се запознах със сина ти, бях опряла гръб в дъното и имах чувството, че държа тежестта на света върху болезнено слабите си крака, като буболечка, която се бори да не бъде смазана. Ясен беше навършил осем, което ми позволяваше да го оставям сам вкъщи, единствено според закона, разбира се, съвестта ми съвсем не беше съгласна. Но след вечеря излизах и обикалях смразените улици, отварях тъмни пощенски кутии и пусках в тях рекламни материали, за което ми плащаха мизерни пари. Тези допълнителни доходи бяха единствения начин да направя неща като тренировки по хокей, клуб по програмиране, таблети и подобни момчешки насъщности възможни. Това, което изкарвах през деня, едва покриваше наема и строго бюджетираната постна храна. Докато аз можех донякъде да преоблека този факт в съзнателен избор или дори в някакъв вид кредо, детето ми все по-често даваше сигнали, че не може и не иска. Мамо, кога ще имам собствена стая, питаше, докато оправяше леглото, тоест матрака, на който все още спяхме заедно.

• Елиас, приятно ми е. 

Беше 23 часа и аз пушех цигара на една пейка до църквата пред вашата къща, макар че ми отне почти година да разбера последното. Намирах се в най-богатия квартал на града, където градините, опасващи изящни вили по фрески маниер, се простират с километри и разстоянията между пощенските кутии са големи, а те самите често са и труднодостъпни. В ремаркето на колелото имах още поне десет килограма проспекти за разнасяне и знаех, че едва ли ще си легна преди два след полунощ. Надявах се Ясен да не се събуди тази нощ. Бях му дала телефон, на който беше записан само моя номер. Понякога се обаждаше и плачеше от страх, защото аз все още не се бях прибрала. След такива обаждания се движех така, сякаш носех прогизнали от сълзи дрехи върху себе си.

Елиас не излезе през главния вход, а се провря директно през живия плет в левия край на градината. Уличната лампа освети главата и дългите светли коси, които с обема си улавяха всяко неестествено движение на тялото и създаваха илюзията за нещо нечовешко. Нещо небесно, красиво и добро, носещо се към мен, помислих си, нещо божествено.

Поиска ми цигара и след това започна да говори по същество, без да увърта много. Умът му, за разлика от тялото, беше много добре трениран, включително и в комуникация с непознати. Забелязал ме е отдавна, да, идвам почти всяка нощ, не е ли трудно, сериозно ли имаш осемгодишно дете, разкажи ми повече. На 23, учи химия в Базел, прибира се в Цюрих всеки уикенд, и аз бих се прибирала в тази къща, смее се, да, родителите му са лекари. Когато научава разликата във възрастта ни, видимо се смущава за кратко, но това, което се е канил да попита, така или иначе не е свързано с такива подробности. Много по-важно му е да потвърди разликата в социалното ни положение, да затвърди и случайността, която ме е накарала да започна тази нощна работа точно когато и той е решил да си потърси куриер.

Казах  “да” веднага, без колебания. Предложението дойде прекалено неочаквано, за да не го приема като подарък. От позицията си на буболечка не рискувах нищо. Щях да продължа зигзага из пощенските кутии на града, но просто в някои от тях щях да оставям не само рекламни материали, но и нещо допълнително. Нямаше никога да нося в себе си твърде много, така че дори и по някаква причина да бъда претърсена от полицията (което според Елиас било невъзможно, с този мой невинен ангелски вид), нямаше да имам проблеми със закона, щеше да мине за лична употреба. Ако въобще се стигне до това, защото всъщност нещото, което щях да лепя от вътрешната страна на специално подготвените за целта кутии, дори не беше нелегално. Все още. Лагерът с предварително опаковани миниатюрни пликчета се намираше във вашата градина и беше достъпен за мен след залез слънце. Заплащаше ми се единствено за куриерската услуга, не и за носене на какъвто и да е риск. Заплащаше ми се добре обаче, все по-добре, в някаква прогресия, която не успявах да разбера напълно. Напуснах дневната си работа още на следващия месец.

• Какво разнасям всъщност?
• Наистина ли искаш да знаеш?
• Наистина.
• Нещо съвсем ново. Нещо, което засега се синтезира само от мен и само в съвсем малки количества. Нещо, което аз измислих. Нещо…велико, наистина велико.
• Хофман джуниър, а?
• Може би дори повече.
• Пробвал ли си го?
• Разбира се. Откъде иначе щях да знам как действа?
• Виж, може и да се явявам само куриер, но ми е напълно известно, че вече не се процедира както преди един век. Учените днес не се друсат с неизвестни вещества.
• Е, аз исках да пробвам. Знаех какво правя. Това не беше случайно откритие. Мислих и изчислявах няколко години, започнах още в гимназията. Едва дочаках да получа достъп до лаборатория.
• И какви са плановете?
• Нямам намерение да правя големи схеми и да си прецаквам живота. Трябва ми само малко свобода. Да правя каквото си искам. Както виждаш, държим се съвсем скромно. 
• Държим? Колко души сме в този…бизнес?
• Само ти и аз. Няма нужда от други.

Не се усъмних в думите му, но трябваше да се изхиля, за да потисна изненадата си, докато той ме гледаше открито, с широка като халба за бира усмивка. После изпушихме мълчаливо още една цигара и се разделихме – той се прибра в детската си стая на последния етаж, точно над вашата спалня, където спяхте съня на невинните, а аз продължих обиколките си. 

Понякога  се разхождам в същия квартал, но само по светло. Сега вашата къща е необитаема, призрачните корпуси приютяват само мъглата, а градината е запустяла. Така и не разбрах какво се случи с мъжа ти, но мога да гадая. Сигурно те е чакал  да се оправиш, съвестно е поддържал своята страна на триъгълника, вероятно дълго след диагнозата ти. Това е било учудващо постижение за лекар, който, както знаем, няма привилегията да се надява на чудеса. В един момент съществуването му като самотна черта го е сринало. Предполагам някакъв апартамент в близост до болницата, където работи, за да скъси пътя до забравата. Предполагам нова жена, за да създаде поне за света впечатление, че се опитва да живее. Предполагам също, че ако това някога му се получи, той ще събере сили да продаде къщата.

Елиас беше брилянтно момче. Да, аз така и не се научих да го възприемам като нещо повече от дете, малко по-голямо от моето собствено, въпреки възрастта и гениалността му, въпреки харизматичността, въпреки решителността, с която действаше. В него имаше нещо наивно, нескопосано и момчешко. Като повечето надарени хора, той имаше редица социални слабости, някои от които сподели с мен, а други само загатна. Разбрах, че няма никакви приятели. Беше чудо – и за мен, и за него – колко лесно се сближихме. Точно както се случи и с теб – един разговор ми беше достатъчен да усетя някаква необяснима връзка, да отворя всички врати на доверието си. За сина ти обаче можех да бъда сигурна, че чувството беше споделено. В началото той ми изпращаше адресите, на които трябваше да доставям стоката, в един архивиран чат прозорец, където можех и свободно да общувам с него, но бързо започна да излиза всеки уикенд на пейката до църквата, за да разменим няколко думи на живо. Тези разговори се проточваха понякога толкова, че се прибирах вкъщи едва по изгрев. Когато това се случи няколко пъти подред, реших да го прекратя, вместо това започнах да каня Елиас у дома в неделя следобед. Пиехме кафе, говорехме за книги и игри. Ясен беше във възторг от него и не откъсваше поглед от широкото му  лице, приютило толкова много знания. Когато все пак му писваше да стои около нас, защото разговорите ни ставаха абстрактни, той се връщаше в стаята си, а на нас ни оставаха няколко минути да обсъдим и нещата, които пълнеха банковата ми сметка.

Не се сетих за теб, когато Елиас ми разказа, че майка му е гинеколожка, но когато един ден спомена, че е наполовина австриец по майчина линия, разбрах. Зяпнах от шок, защото отведнъж не можех да проумея как не съм го видяла по-рано – та той толкова приличаше на теб. Бяха минали почти десет години, но аз не те бях забравила. Не бях забравила онова изречение, изречено с най-топлия виенски акцент. Не му казах нищо обаче.

Елиас влагаше всичките си печалби в диверсифицирани презокеански фондове и не харчеше нито франк. Нямаше интерес от масово разпространение – обслужваше само много отбрани клиенти от висшето общество, каквото и да значеше това. Веществото им се предлагаше като нещо специално, нещо, до което имат достъп само те, избраните, най-елитния клуб психонавти. Това момче определено имаше усет за правилно продуктово позициониране. Един микрограм, което беше нужната доза за възрастен, струваше на крайния потребител пет хиляди франка. Елиас успяваше да произведе около грам на седмица в университетската лаборатория, където оставаше след упражнения – не прекалено дълго, за да не буди подозрения. 

• Кой е толкова луд да плати толкова за един трип? Или не съм разбрала правилно?
• Явно не си. То е…много повече от трип. Изобщо няма нищо общо с ЛСД.
• И все пак, пет хилядарки за едното надрусване?
• Дори е малко за това, което то прави.
• Определено си добър търговец. Но кога смяташ да му дадеш име?
• Няма нужда от име. Даже е по-добре да няма.
• “Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог…”

Елиас се ухили. После прошепна:

• Ако искаш да разбереш, трябва да опиташ. Лично аз смятам, че задължително трябва да опиташ, макар че това не е условие да запазиш работата си.
• Известно ти е, че съм майка, нали? Не употребявам психотропни вещества със съмнителен произход. 
• Част от основанието за високата цена е, че това вещество е изключително силно, но и абсолютно сигурно. Няма никакви негативни ефекти за психиката или органите. Осем часа след прием в организма не остава и следа от него – разгражда се напълно. Не отключва психични разстройства, напротив – лекува ги дългосрочно, ако такива присъстват или са закодирани в ДНК-то. Това беше и идеята.
• Сега ще ми кажеш и че си правил клинични тестове.
• Да, но в малък кръг и нелегално. Иначе трябваше да го оповестя и вече нямаше да е мое.
• И какво толкова се случва по време на тези осем часа?

Разбрахме се да го направим в нощта понеделник срещу вторник. Елиас нямаше да хване сутрешния влак за Базел, щеше да остане у нас до вечерта, и веднага щом Ясен заспи, щеше да съпроводи първото ми надрусване в живота като вид надежден пазач и да си тръгне едва след като се е убедил, че съм напълно трезва и нормална. Накарах го да ми се закълне в последното, за да приспя вълната паника, която се надигаше в гърдите ми. 

• Под нормална нали нямаш предвид тревожна? Защото няма да бъдеш такава след тази нощ.
• Ще преглътна с радост липсата на страх. Но трябва да съм в състояние да се грижа за дете още поне десет години, ясно?
• И да бъдеш най-страхотния куриер, на който мога да се надявам, нали? Добре. – Той размаха ръце театрално – Какво ли не прави човек за бизнеса си? Налага ми се играя цяла нощ бавачка на жена, която теоретично може да ми бъде майка.
• Да, а мен питаш ли ме? Налага ми се да се друсам с вещество, което дори си няма име.

Познавам достатъчно ситуации, в които безсилието на езика се усеща ясно, но опитът да опиша какво преживях онази нощ ме кара да мисля, че езикът, с който си служим, не само е безсилен, но и е вид затвор, който гарантира, че божествените преживявания няма да прекрачат границите на съществото ни, няма да нарушат хомеостазата на ежедневието. Един Бог знае защо е нужно последното, но няма как да ти разкажа достоверно какво се случи малко след като поставих картончето под езика си, макар и спомените ми да са съвършено ясни. За секунди разбрах всичко – видях скелето на света, придобих очи, отделени от мозъка си, отделени от импулсите и личността си.  Елиас беше прав – от тази нощ нататък не почувствах нито веднъж страх – не завинаги, но в продължение на цели две години. Още в първите десет минути на трипа чух как амигдалата ми се уви в пухен пашкул, а магистралите, които паниката беше дълбала в мозъка ми в продължение на четири десетилетия, бяха залети от хладна, свежа вода, която се завихри и образува долина. Аз се превърнах в езеро, в ясно око, гледащо към Бог, в дете, което използва мислите на възрастното ми аз като компютърни програми, само за да свърши някаква работа, без да се идентифицира с тях. Бях свободна, можех да влизам и излизам от себе си както си поискам. Усещането за абсолютна, достоверна свързаност с цялата вселена беше наистина толкова грандиозно, че разбрах защо петте хилядарки са твърде ниска цена.

Толкова грандиозно, че не почувствах страх и няколко месеца по-късно,  когато разбрах какво е направил с Ясен. Не почувствах никакъв гняв, когато го попитах дали е вярно и той си призна – да, трябвало му все пак и дете за клиничните опити, но Ясен сега е много по-добре от преди, нали, не виждаш ли колко дълго може да се концентрира над книгите, той има брутален мозък, който реагира отлично на този вид стимулация, мозък на гений, трябва да го опазим, той носи твоето ДНК, гледай към бъдещето, моля те. И същата широка, невинна усмивка.

Бъдещето гледа към това време с неразбиране. В един момент Ясен спря да говори, прекарваше всяка будна минута в четене и писане. Учителите бяха в потрес от тетрадките му, които изпълваше със ситен почерк в упорито мълчание. Анализираше света така, сякаш разделенията на науките не съществуваха. Информираха се министерства, университети, комисии. Дори и тогава не изпитах страх, дори и тогава се доверявах на детето ти. 

Паниката ми се завърна едва няколко месеца след смъртта на Елиас. Приветствах я така, както отшелник приветства дар от пищни ястия – с чувство за вина и облекчение. Малко след това и Ясен започна да се завръща и тази времева линия на възстановяването ме кара да мисля, че гениалният ти син е сбъркал повече от веднъж в изчисленията си. Пълното разграждането на веществото явно отнема около две години, а не осем часа. Знам, че от това ще те заболи, теб или може би Бог, но днес Ясен е съвсем нормален разсеян и прилично импулсивен младеж, със средно добри оценки и тук там някоя шестица, която всеки път ме изнервя. Понякога все още пита кога Елиас ще се върне от Южна Америка. И защо да не го посетим там през училищната ваканция, все пак можем да си го позволим. Все пак сега може да си позволим всичко, за което може да се сети човек.

Южна Америка беше кодово име за онзи парк в покрайнините на Цюрих, знаеш кой, защото там намериха тялото му. Този тип кодови имена, параноични действия с оттенък на филмова индустрия, бяха нови и не съвсем нормални за Елиас и не ми харесваха. В последните три месеца се виждахме изключително рядко. Знаех, че работи върху потенцията на веществото. Кому е нужно това, исках да зная, а неговата усмивка се превръщаше в градация на усмивката на Мона Лиза. Тъй като аз не можех да се страхувам, оставях трудните теми да потънат в калта. Заедно доставихме две дози, после отново тръгнахме в зигзаг из алеите на парка. Елиас беше неспокоен и имаше нужда да се разходи. Време е, каза, да срещна Бог в новата комбинация. Нали ще ми върнеш услугата и ще си поиграеш на бавачка? От кога имаш нужда от бавачка? Може би няма да имам, но ако се наложи, предпочитам ти да си около мен.

Това също беше грешка.

Ако бях негова майка, може би щях да успея да го спася. Със сигурно щях, когато започна да се гърчи и да крещи. Влез, моля те, трябва и ти да влезеш, трябва да ме измъкнеш от тук, езерото иска да говори с теб, езерото каза, че ако не дойдеш, няма да ме пусне. Да, ако бях негова майка, със сигурност щях да глътна доза от промененото вещество, да глътна едно предозирано картонче, да полудея вместо него, да умра вместо него. Това щеше ли да го спаси? Понеже все още помня какво видях по време на онази нощ под въздействието на веществото, съм убедена, че отговорът е “да, щеше”. 

Тогава ти ми каза “Волята на жената е много по-силна от божията воля”. Но имаше предвид не женската, а майчината воля, нали? Защото аз гледах бездейно как той умира, знаех, че умира, защото не може да понесе толкова много Бог в себе си и че нищо не може и не бива да се направи, но днес имам съмнения в тази теза. Може би аз просто не можех да изпитам достатъчно страх, за да го спася.

Аутопсията не откри нищо. Може би точно заради това ” нищо” ти полудя, може би не беше заради прекомерната мъка. Представям си как мозъкът ти, построен върху основите на медицинската наука, просто е отказал да съществува във вакуума ѝ. 

Може би трябваше да ти кажа веднага какво се е случило, нормално и човешко беше да ти кажа още тогава, но не можех да те лиша от надеждата. След като оставих безжизненото му тяло да лежи в калта, хукнах към къщи, към моето собствено дете, което се беше превърнало в една страховита градация на твоето. Мислех за теб. В главата ми се въртеше един единствен въпрос – какво би ме утешило, ако бях на твое място, какво би ми дало надежда? Единственото, което успях да измисля, беше да те оставя да полудееш и така да се опиташ да го намериш и да го спасиш. Да го измъкнеш от езерото. Но мина достатъчно време и явно не си успяла, така че сега е време да се върнеш обратно. Време е да спреш продажбата на къщата, да извикаш градинаря, да проветриш стаите, да пуснеш осветлението, да извадиш ските от килера. 

Аз също се научих да карам ски. Зимната ваканция прекарваме в Цермат.

Южна Америка е тъй далече, тананикам си вечер, докато Ясен спи в стаята си над мен, тъй далече, че нито една дума не може да ни отведе там. Ни една дума, ни една форма, само една случайност.