Гнездо

Докъдето стига погледа – не стига.
И все пак, някой с твоето лице, почти,
е свил тук някак си гнездо от тръни,
а ти мътиш срам.
Не ще те оправдае сложността на полета,
но може би мъглата. Да, така умират
хора, птици, не на време – с намалена видимост.
По улиците пръснати трохи просфора.

Перната шуба диша и издишва. Сега
това хронично ниско
налягане в кръвта и като цяло
минимална светлина с досаден бас.
И никакви илюзии. Животът си е тук,
но другаде,
например във небето,
не би прекарвала нощта до радиатора.

Животът си е тук, повдига чашата
с коктейл след полунощ, говори
теоретично за смъртта, солено ръбче,
вид карате, но размахваш същности,
сама пред огледалото.

Перната шуба в тъмното. Петляно време,
и така – напускаш тялото, защото разполагаш
сега със него цялостно. Припадаш,
защото си принадлежиш, а свободата
в замъглена чаша стиска долните инстинкти,
най-важен от които е да дишаш,
на второ място – да летиш.