Нели Станева

Намираш се на пейката,
опряла гръб в карнасиален шум –
захапката на гуми непрестанно млати
паветата на булеварда.
Привечер сякаш наедрява,
приятно натежава тялото ти
и присядаш. Забелязваш,
желязото на катерушката
настоява да си спомниш много повече,
отколкото събира кройката
на неочакваната ти поява.
Десетилетия оттук минаваше
в галоп, сякаш се надяваш да прескочиш
зле забитата в крака подкова.
Вися по други лостове,
не се изпусна ни веднъж, симулираше успешно зрели мускули.
Ръждата тук ухае на отпускане.
Това сълзене в тазовата кост
е вероятно свързано. И със
облекчение измисляш люлката,
въжетата и чак тогава (късно е)
виждаш и кръста. Още гъвкав,
та не боли да се прегънеш.
Между кофите – едно познато съскане,
захапваш тази ябълка, която
миналия век остави
и гривните проблясват обещаващо.
Задъхана, се спускаш по пързалката.
Все пак ще опиташ
абзаца с тихо съзерцаване,
дори да се наложи да го сричаш.
Площта е три на пет и няма никой,
и тъмносиня нощ нагазва във угарките ти.
Отнякъде едно момиче е изчезнало.
Едва ли ще се сетят да го търсят
точно тук след двадесет години.