Вече ме познаваш, но не знаеш нищо
за настървението вечер,
как вместо да заглъхна в тъмното,
аз хрупам лешници върху постелката,
тактуващата на глада за тебе челюст
прескача полунощ, където има изход,
примирение със невъзможното,
със тази метрика и незаситеност.
Не знаеш и че търкам китките си
в един парфюм от деветдесетте, как
симулирам млечното люлеене
в кръвта на вечно живите, как
стоя пред електрическо табло
и не разбирам.
Как нервно тропат зениците ми
по мрамора и как се блъскам челно
във все по-високата ни структура.
Как се хиля истерично, как
крещя, че вече имам щит срещу страха
и как килимът ми с петна от вино кима
и пита, ами ако ти уплашиш щита?
И после как от ужас ставам безсъзнание.
Иначе
би трябвало да има и евакуационен план.
Така че лягам и загасям светлината.
Но вече ме познаваш – няма да заспя
и няма да намеря пункт, така че
ПОМОЩ
Нели Станева 