Филмовият фестивал в Локарно

Бяха двама на хълма. Изтървани случайно
въздишки от ято закъснели плеяди.
Голи, завити с прозрачното тъмно,
мълчаха един на друг своите тайни
и отлагаха своето падане.

Бяха двама на хълма. Три изпити бутилки
и въже между тях стана дом за съня им.
Застопориха възможността да се съмне
с натежали от нежност клепачи.
Вероятно такива извънземни сили
дава свободата да се разплачеш.

Бяха двама на хълма. Светлина не пестяха –
изгориха си свещите, времето, кожата
и запасите с възторжени гръмове.
Би помислил човек – не ще остане от тях
нищо повече. Само една невъзможност.

Но в голямото езеро още оглежда се
онзи хълм. Долу, в смълчания град,
на площада, осветен от надежда,
безсънните зрители още стоят пред екрана
и шептят:
„Добре че звездите не падат“.