Задушна нощ без теб. Какво пък толкова?
Нима влияят градусите на тъгата?
Нима не беше същото в суровия,
безмълвен студ на зимата, когато
заклещена сред тъмното те чаках?
Нима не беше също тъй болезнен
кадансът на съзнанието? Как
край всяка лампа зейваше и ореол от бездна
бълнуващ името ти мрак,
поглъщащ всяка друга мисъл, без остатък.
Сега е просто по-горещо. Аз се чудя
дали живакът всъщност не маркира
колко пристрастена съм да чувствам чудото?
Или пък колко пъти съм умирала
в ръцете ти? Актуалното ниво възбуда?
Кой знае. Тежко скърцат часовете.
И те не знаят вече накъде.
Назад към спомена за теб? Напред ли?
Къде ли ще си ти, облакътен
на маса до прозорец и приветливо
ще го отвориш, и ще пуснеш мен –
насекомото, решено да умре на светло?
С това едва ли имат нещо общо градусите,
съдържанието в чашите, щурците,
пеперудите във нощния търбух
и в моя също. Не. Сега
покрити със разсъдък са ушите ми,
очите стиснати. Дори не чух
как виеше карминената паст на залеза,
как улиците грачеха и как се срина слънцето.
Не видях кога горещата тъга е влязла,
кога е свършил въздухът навън.
Но не открих и смисъла от тъмното.
Какво пък толкова. Към абсолютната,
неизмерима стойност на движението
безброй човеци вече са се лутали
както и аз, със гърчове.
Тъй сякаш нещо развалено е
в подредбата на цялата вселена.
Над тях, над мен, над нас –
безмълвни капчици живак.
Вероятно термометърът е счупен.
Счупен е.
Нели Станева 