Блага

След втората ми среща с Яна Лозева, вървя дълго из една съвсем блага, упоена от неделята София. Използвам дългата сатенена рокля, с която се снимах, като одеяло за пикник в тревата. Роклята е на 7 години, носила съм я вече във всички важни емоции, но никога извън дома, и това е хубав дебют за нея, денят е подходящ, тревата е сочна и рисува.

Как беше премиерата, пита Яна, аз сумтя в опит за неутрален отговор. Така и си помислих, каза тя, аз след такива неща съм като болна.

Не ѝ разказвам колко се срамувах, че носих костюм, защото исках да кажа нещо важно, което забравих. Което забравих, обличайки се.

Докато лежим върху роклята и гледаме облаците (те са пяна, а синевата е вана, в която се къпем насън), кихам няколко пъти. Кихавиците изминават поне километър през вътрешността ми. Облекчаващо е.

От няколко дни, съвсем без да искам, мисля за нещо, което онова злобно човече с мустачки от 20 век е казало „Знам, че всяко велико дело на този свят дължи развитието си на велики оратори, а не на велики писатели.“

Днес всичко е друго, каза Яна, смених фона. Не много. Гледам да се разнообразявам според възможностите, които ми се предлагат.

Това, което ни се предлага сега, е абсолютно същото като и тогава. Водата на ваната не е сменяна. Но всичко е друго.

След сладоледа започвам да мисля, че има една друга възможна история – тази на тихото разбиране, на кратките проблясъци свързаност, за която е по-добре наистина да се мълчи и може би само в краен случай да се пише. Затварям очи за съвсем кратко и когато ги отварям, съм като измита вътрешно.