Разбира се, че не съм. – отвърна тя, когато я попитах за втори път дали е Ина Григорова. Тонът на гласа – за мен абсолютно разпознаваем (за вас също би бил, честно) – и този път съвсем ясно се вмъкна в октавата на несъразмерно силно раздразнение, което тотално ме убеди, че лъже.
Пушехме една до друга на един тесен перон в Карлово. Влакът Бургас – София спира там и, когато разписанието позволява, кондукторът се провиква: „почивка за пушене!“. Такива като мен очакват този момент в пълна бойна готовност с извадени от кутиите цигари и неколкократно проверени за функционалност запалки в дланта. Не знам какво правят останалите пътници с тези 20 минути в Карлово. Гледката към Балкана тук е прихлупена и доста потискаща, а вътрешността на влака вони на старост, един аромат, който никакво чистене не може да премахне. Ина слезе с мен, други пушачи явно нямаше.
Забелязах я още когато се качих на влака. Минах покрай нейното купе и с една разплетена шевица на съзнанието си отбелязах начина, по който беше заела пространството, тежестта на зениците ѝ в блуждаещото движението на погледа, усетих и прескачането на искрата, която си разменят неволно представителите на един и същ вид в саваната на рода. Носеше слушалки, тлъсти черни хлебарки, застинали на ушите ѝ, черни дънки, тениска. Какво друго да носи такъв човек? Лежеше върху седалките като в спалня. Моето купе беше на края на същия вагон. Имах треска, априлска треска или дори нещо повече, екзистенциална криза. Първа класа на БДЖ напомня на стаята, в която живяха и умряха един след друг баба, дядо, а после и още един друг старец, който бяхме приютили. Пътят от Сливен до Карлово прекарах в компанията на разказите на Фицджералд, без да мога да мисля за друго освен за миналото.Слушай какво, Ина. Не може така. Просто нямаш право да го направиш, нямаш право да изчезнеш. Не и ти.
– Слушай какво, Ина. Не може така. Просто нямаш право да го направиш, нямаш право да изчезнеш. Не и ти.
Наблюдавах колко красиво дърпаше от цигарата. Облакът, който се носеше около нея, стесни небосклона. Косата ѝ беше ненужно дълга и много суха, отмъщението на времето се беше развилняло в тази коса, но лицето ѝ беше съхранено. Тя не каза нищо, но не се отдръпна, макар че имаше достатъчно място. Все още избягваше погледа ми, но запали нова цигара. Това беше подкана да продължа.
– Знам защо го правиш, чуваш ли? Абсолютно ми е ясно, абсолютно те разбирам. Познавам всичките поразии, които разстоянието прави. Знам и какво е направил английския с главата ти. Обичаш ли го още, а? Не казвай нищо, знам колко го мразиш, но не можеш да се откъснеш от него, завзел е цялата външна обвивка на личността ти. Не можеш да излезеш. Но само външната е, бейби. Трябва ти Ноа? Моля, заповядай, ето, намери ме. Знам, че не си толкова тъпа, че да очакваш Ноа да има пенис. Имаме си този влак, истински ковчег от стомана. Ако това ти е твърде двайсети век, помисли за другия ковчег, виртуалния. Става все по-голям. Може да пренася всичко. И една Ина ще може. Има го и езикът. Ръбатият език, този с ъ-то. Със засечките, гънките. Езикът на пияната поезия, на обидите, на смелостта. Ясно ми е, че не можеш без него. Ти не съществуваш без него, затова, понеже си супер яка, показваш на всички нас това твое велико несъществуване. Честна като капчица, мила Ина, а косата ти е ужасна. Искаш ли да си острижем една на друга косите? Да разпокитим времето, да измислим нещо толкова гениално, че…какво, хайде ти кажи! Измисли го ти, хайде. Измисли резултата от съществуването ти. Напиши го – тук! Не ти харесва тази грозота, знам. Тази посредственост, колко малко е всичко. Как животът тук се усеща само като плаха мастурбация, а ти искаш да свършиш истински, дори и да крещиш на чужд език. Знаеш ли какво? Изглежда ти малко, защото ти си голяма. И мастурбацията само увеличава желанието. Езикът променя. Как ужасно боли, когато умът ти регистрира промяната! А и другото. Невъзможността за лекота. Чувството за смаляване. Но всичко това не съществува тук. Тук времето е спряло. Тъкмо сега се сещам, че точно днес, на това трасе, ние двете с теб пишем една и съща книга, нещо много тъмно за огромното, което не се променя. Ина! Кажи нещо!
– Ина не пуши. – каза тя.
– А написала ли е големия роман?
– Влакът тръгва. Ела.
Нели Станева 