Офия

Забранявам да пишеш, освен ако не е за самолети. – казва О и разлива с широк жест, прилягащ на дързостта му, чашата ми с кафе, а тя превръща столчето на автобуса в топло усещане за провал.

Всъщност съвсем нямах намерение да пиша. Посегнах към четириъгълното си продължение на ръката само заради привичната на възрастните невъзможност да се взират в преминаващия покрай прозорците пейзаж за повече от 20 секунди. Бях отворила приложение за онлайн банкиране, а сега седях в локва кафе.

За самолети значи, добре. След малко ще се качим в един такъв. За пореден път тази година. Когато страхът ми от летене изчезна, той отстъпи място на досадата, тоест на маската на досадата, която – типично за възрастните – се опитва да покрие вълнението, онова чувство, люшкащо се опасно близо до страха. О. все още не познава този емоционален карнавал.

След малко ще влезем в малкото летище Базел-Мюлхейм. Ще минем през тоалетната, където той ще натисне зелено копче под въпроса „Доволни ли сте от нашите тоалетни днес?“. Аз ще се преоблека и ще натикам прогизналите с кафе панталони в найлонова торба, която ще забравя до мивките. Ще излезем отново навън, за да изпуша една бърза цигара, докато се опитвам да привлека вниманието на О. върху нещо по-достойно от ръката на майка му, която приближава странното димящо нещо към устата си. Затова и няма да успея да потъна в медитативното състояние, което ми обещава гледката на плоската земя – трамплин наоколо. Един зелен автобус води нови тумба желаещи за излитане, а после завива и се спуска да събере онези, които току-що са пристигнали от долната платформа. Там седяхме точно преди седмица.

После ще преминем необходимите точки на проверка, там, където си събличаме якетата (ще се сетя за торбата с мокрите панталони, но няма да се върна), доказваме идентичността и намеренията си (да, макар че не носи моето фамилно име, приликата ни е достатъчна, за да докаже, че не съм някакъв случаен човек, отвличащ дете, което явно е упоено достатъчно, че да целува ), и накрая там, където гигантски шоколади и близалки проверяват вътрешната сила на моето все още ново родителско „не“ (става все по-лесно, по-органично, като градина от гигантски близалки).

Десет минути по-късно ще влезем  в онази зала, където се събират чакащите за нискобюджетни полети към балканските държави. Тоалетните там не заслужават да натиснеш зелено копче, оранжевото е достатъчно. Автоматът за напитки е развален, както и глупавите люлеещи се колички, които иначе гладно поглъщат родителски монети. От детските писъци наоколо ми се приисква да се преоблека, но вече нямам с какво. Но малко пот е част от костюма на пътуващия.  Спомням си времето, когато  бебешкият плач събуждаше малки водопадчета кърма от гърдите ми, което беше особено неприятно, когато собственото ми бебе не беше наоколо, а в яслата например. Усещането приличаше на това да седиш в локва кафе, макар течността да беше значително по-малко. Тук, в тази чакалня на изтока, има много бебета. Благодарността се ражда в присъствието на правилната перспектива. Животът се ражда от неудобството.

Чакаме, седнали на мокета на пода, защото седящите места отдавна са свършили. Няколко пъти някой се спъва в краката ми, макар че съм притиснала колене до гърдите. Разглеждаме книжки и ядем сухари, чиито трохи аз старателно събирам, но от скоро знам, че го правя не защото съм такъв човек, а само защото магнитното поле на Швейцария ме държи прекалено здраво. От време на време поглеждам към изход 27, за да видя дали е отворен, но във все по-дългата опашка не се забелязва движение. Струва ми се, че всичко това би трябвало да преживея другояче. Размечтавам се. Откакто нося обеци, тялото ми сякаш е загубило голяма част от устойчивостта си, а ландшафта на мечтите е сменен с нещо блестящо. Сякаш бронята ми е била стопена и свита в няколкото грама метал, сгушени в ушната ми мида като спомен за отдавна отминал рицарски живот. Окичена от този спомен, бих пристъпила гордо по пистата към личния си самолет, примерно, където също не бих допуснала присъствието на трохи, не защото съм такъв човек, а такъв хамелеон.

След това нещата се забързват. Високоговорителите си устройват звуков дуел, опашките се размърдват, ние се изправяме, минаваме през още някаква проверка на паспортите, затлачена от нервна жена с прекалено голям ръчен багаж, която крещи на служителките, някой ни махва да побързаме, прибирам явно твърде скучните си документи в джоба на сакото.

Чак в последствие забелязвам, че жената е крещяла на чужд ми език. Може би е нормално след многобройните проверки отведнъж контролът да отслабва. Или да отслабва магнитното поле. Може би тук вече е официално обявената ничия земя, анархията на 250 квадратни метра, експеримент, който е трябвало да се състои. Или е случайност, съвсем позволима случайност, имайки предвид натиска на множеството. Миризмата, децибелите, трохите. Или може би за мъничко сме станали невидими, омагьосани от някоя приказка, която О. е настоял да прочета точно чейронтраннадесет пъти. Или са били слушалките, с които запуших слуховите си канали веднага щом закопчахме предпазните колани, или е главата на О., намерила котешкото си място в скута ми, повлякла ме към сладки двучасови сънища. Или е самолетът, който обърка всичко, защото е грешният самолет, защото е самолетът за Осхрид, Окдеса, Оксенбург, Огове, Огие, Ован, Омалие…

И въпреки това, напускаме мястото, където паметта създава легенди, напускаме лесното и пристигаме някъде.

Приложението за онлайн банкиране премигна само веднъж и ето, цял един живот се смени. 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s