Тенджерата с къкрещ боб в 6.30 в кафенето на гарата.
Тези, наредили се по пластмасовите столове, за да чакат боба, влака, нищото.
Миризмата на цигари в сплъстената тъга на чакалнята.
Пияният, който повтаря, че чака охраната, за да ѝ пречупи гърлото.
Дългуч с чувал в парка, дошъл от непубликуван ръкопис на Стивън Кинг, настъпил измисленото ми островче от спокойствие завинаги с две реплики.
Подпухналото лице, запътено към скорошна смърт, разхождано от кротък човек, разхождащ на свой ред бяло кученце в мъглата под изгрева.
Педиатърката, размахваща в лицето на крехко самочувствие рецепта, съдържаща два антибиотика срещу вирусна инфекция.
Тъмното във фугите. В ъглите на баните, между блоковете, лепкавия език на разрухата.
Сергиите, понятието наред със съдържанието им.
Белият хляб, дъхащ на фабричен въздух, на фабрика, на отдавна незабърсван плот, опакован в целофан, с размер на четиригодишно дете.
Тишината в ума, а отвъд – вечният шум.
Празното петно там, където е имало училище. Празните погледи там, където е имало учители.
Миризмата на капан. На страх. На собствената ми пот.
Невинните, които все пак живеят тук, оплескани от мен самата.
Нели Станева 