Кучка

Едва към обяд спря да усеща погледите върху себе си като гнусни свредла в червата, от които му се гадеше. Спря да завира упорито поглед в нарастващата купичка от фасове между обувките си и табелата. Може би махмурлукът си отиваше, или просто тялото му беше замръзнало достатъчно, че да не усеща срама. Какъв срам, би казала Ирма, ти срам не познаваш, иначе нямаше да си на това дередже. Ирма, тази кучка.

Вдигна очи и се огледа. Слънцето беше ослепително, както обича да бъде през март, беше жестоката лъжа на щедрия душ от фотони, който симулира топлина и така само отваря широкичко портите на студа към човешките вътрешности. Беше хубаво време да се мре, със сигурност.

На табелата пишеше „Търся работа. Каквото и да е. Заплащане на ден. Моля. “ Той си я беше направил, но текстът беше от Ирма. Снощи беше твърде пиян, за да спори за съдържанието. Сега му се струваше, че тази езикова немощ е храчката, която цопва върху последното останало свободно местенце на темето му, след като е потънал точно до там в лайна.

Седеше на кръстовището до метростанция ГД, в ляво, там, където автомобилите от Витоша с важни цели в центъра спираха принудително и прекарваха твърде много време в колона под задъханото небе, псувайки, пушейки, всички до един с черни правоъгълници между буза и рамо. Достатъчно време стояха, за да го забележат, тоест да забележат табелата, зад която той беше изчезнал. Един изчезнал, кафяв, направо лайнян човек.

Досега никой не беше спрял. Имаше място за отбиване. Нека, така ѝ се пада на Ирма. Няма да стане на нейното.

Запали още една цигара, не защото му се пушеше, а за да усети поне за миг топлината на огъня по пръстите си. 

Помисли си, че би могъл да наведе челото си още повече, да потъне в лайната, за да не усеща храчката. Би могъл да се изправи, да се протегне, да влезе в първия срещнат квартален магазин и да извие врата на продавачката, която ще го погледне накриво, защото той ще гледа шишетата ѝ с водка.

Искаше му се да се махне, но нямаше как. Бърлогата беше на Ирма, а последните четири часа тук му бяха показали, че да спи навън в този яростен студ ще го затрие по-бързо и от алкохола. Това само по себе си, на теория, му се струваше желателно, но практически нещата не изглеждаха така. Мускулите му продължаваха да се стягат и разпускат неволно, сякаш решени да поддържат ритъма на живото кръвообращение, да побутват артериите, да лъхат хладна топлина към вените. Дори езикът му кръжеше неспирно и сякаш безволево из устата, нагоре-надолу-наляво-надясно, все едно упражняваше, тайно от всички, чужда фонетика. 

Сякаш се готвеше да каже, че е тук, стига някой да поискаше. И заплащането да е на ден.

Иначе Ирма вече беше продала всичко негово в апартамента. Плочите, грамофона („И пет лева не взех за тази бракма, ти какво си мислиш!“) и книгите. Най-вече книгите. Него нямаше как да продаде, така че трябваше той сам да се заеме с това. Изчезнал зад табелата си, вкочанен, лайнян човек, промоция.

При поредното пискливо, метрономно протичане на пешеходци пред колоната коли с потенциални работодатели (те, естествено, не ходеха пеша), на сантиметър от табелата му минаха колелцата на детска количка, а след тях – пъстрата танцова походка на бързаща майка. Никой не беше минавал толкова близо до него днес, обикновено го заобикаляха, макар това да означаваше да се покатерят по изчегърканата от скреж купчина кал в дясно, вместо директно да отбият към хукналия в посока съседния булевард тротоар. Всички го правеха. И той би го направил, и той би се заобиколил, по всяко време, ако имаше право на избор.

Обаче тази бързачка с шарени ботушки и функционална количка с големи гуми, които без проблем биха изкачили купчината, се осмели да премине границата, зад която той все пак, дори и непоискан, съществуваше. Кой знае защо, това го подразни. Инстинктът го накара да вдигне очи, този път се изкачи дори над хоризонта, очните му ябълки почти изпукаха от усилието, и малко преди металическата светлина на проклетото слънце да нареже ириса му на тънки алуминиеви листи слепота, забеляза, че главата, която принадлежеше към ботушките, му кимна, а едни пухкави устнички се отвориха и пропуснаха думичките „Добър ден“. Тогава загуби контрол над себе си. 

Успокои се едва след пет-десетминутна тирада от псувни, чието съдържание не помнеше.

После времето се прихлупи и усещанията и липсите им започнаха да повтарят тези от сутринта. 

По някое време, небето вече беше съвсем сиво, отчаянието все пак успя да изстиска няколко сълзи от крайчеца на лявото му око, но това бяха сълзи, чиито предназначение е да предпазват тъканта от измръзване. Както потта, която беше текнала от всички пори на вкочаненото му тяло. И от ляво, и от дясно, посоката беше все една. Няколко коли бяха надули клаксоните си в негова чест. 

Сети се за майката с количката и детето – не беше ли то твърде голямо да седи в количка? А колко ли му е хубаво, обвито  с одеялце, под опеката на устничките, добър ден, добър ден, бързам, ами аз само да питам, ти книги обичаш ли? 

Дано не ги е урочасал. Дано не е казал онова нещо, най-лошото. Защо се беше ядосал така въобще? Ами ако устничките са планирали да кажат още нещо след „добър ден“? Нещо като: ела, лайняни човече, имам работа за теб. Имам едно голямо легло за сглобяване. Огромно легло, във формата на количка, заема една цяла стая, ако не броим мястото за грамофона, плочите и книгите. Плащам на ден. Колкото останеш, толкова плащам. 

Ако не беше кучката Ирма и този студ, от който той ще пукне по-бързо и от алкохола.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s