Насъщно

Клатушка се. Осем торби
с това, моето е мислила
на 15 години.
Сладка баница, после тежи.
Пушеща улица,
девет ката разпад.
Каква гравитация.
Мека розова кожа, найлон.
Миналогодишните кичури,
очите ѝ в джоба,
яке с размер на война.
София моя,
пее славей в ушите,
вместо звук – дим,
вместо дупка – години.
Няма никакъв трафик
по тротоара, но тя
се препъва в каквото
е подхвърлила липсата.
Стиска торбите,
мляко, мазна хартия,
все насъщно, каквото е мислила.