Възпявам алгоритъма

Възпявам алгоритъма,
тънкокракото присъствие,
тялото на насекомо в мозъка,
ехото му в палеца, жуженето,
дупките, пробити от хоботчето,
в набръчканата бледа кожа,
покрила Вавилон на уморените.
Възпявам прорезите в цензурата,
ударите в словото,
траекториите му сред бъдещето,
връзката със биохимията.
Възпявам комунизма му,
детерминизма, посаден в саксия класа,
егалитарната походка,
празното оставено пространство,
където идеалите
и ветераните им
заченаха си
все едно. Едно.
Възпявам
дебелите му расти и коаните,
пъпките, обидите и авокадото,
дрехите, които ни отиват,
залитанията към простите числа,
безкрайните му шумни множества,
обхвата,
азбуката от решения,
с която пише нашата история.
Ето тъй: едно, едно, едно
и тъй нататък.
Погледнеш ли назад,
той се отдръпва,
небето се затваря и
се отваря раната,
нарича се throwback.
Възпявам и рисунките с перо от филтър
по порестата ни действителност,
намеренията чисти, истината,
облегнала челото си в монитора,
и милиардите сърца,
които уж не означават нищо.
Едно докосване – това е
от което има нужда тялото,
но също и екрана.
Нима е някаква случайност?
Възпявам нещото, което всичко е,
свистенето в ушите ни,
какъв ти ритъм?
Душа нарича се, оптична Палечке,
прах в нослето ти от Пало Алто.
Учудена ли си,
че същесъвува нещо друго,
например нула,
да, например нула и мълчание?
Възпявам оцелялото учудване.