Игра на завинаги

Бих осъзнала всичко, ако беше за последно.
Ако преживяното не притежаваше такава дълга сянка
и нямаше да се повтори.
Как ритаме със гумени ботуши в тъмното
кълбета светлина и как фенерчетата
все отскачат към началото на парка,
където е по-малко страшно. Рикошет
от вечерния час за малките,
но въпреки това
за двадесет и пети път сме на пързалката,
покрита с нежен за очите скреж.
И тази дива скорост на смеха ти.
И уравнението във главата ми
как лекотата изпреварва, а ти преминаваш
в тъмното като приятен сън,
който утре – винаги – ще се повтори.
Мама, двадесет и пет пъти в час или дори по-бързо.
Ще закъснеем за живот или за нещо друго,
аз ще хапя устни и ще нямам време
да зачеркна нещо по чертите
на вътрешните стаи,
и ще мечтая да напиша точно същото,
докато опъвам в десет вечерта, ноември,
напрек изтритото пространство на площадката,
един хамак. Ти питаш, тук ли ще живеем и завинаги ли?
Аз те притискам в пулса на люлеенето
и казвам
само докато го осъзная.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s