Сънят отново се изплъзва от обятията ми с алармата от будност, преди да го напъхам в раницата, с която ще се скитам по линиите на неясна мисия, по хълмове от шум и въпросителни.

Прекалено рано е за слънцето, сумти кубински глас, и прекалено тясно, тук за танц е тясно, стига, вече стига, някой друг порасна.

Завършвам. Автобусът с номер 21 ще спре на спирката, шофьорът му ще превърти кормилото по друга ос и няма да съм просто пътник, и няма да стърча в мъглата като паметник на непонятното, и няма да съм повече сама, и няма да напипа нищото онова красиво чудо, неопипано и непознато.

Тази будност, милата, търчи по склона и ще изпревари изгрева.

И безутешното на тази всяка есен, и оловното на недоволството, и маршрутът ми, наопаки, сама на първата седалка, като прегръдка в сън седя и ей сега да проговоря.