Апория

Не е необходимо да говорим.
Това, което бих ти казала,
го казва и дъждът. Че падам.
И има ли значение върху какво?
Приветстват ме первазите
наоколо.
За теб градът е сигурно досаден,
но все пак
чудесно място е за падане.
Тротоарите събират локви,
а локвите – едва – окото ти.
А то помита с мигли мрака
на полета, наречен прямо грешка.
Достатъчно високо е,
но ти си близо, няма да боли.
Човешко е,
ужасно смешно и човешко е
как се държа все още с малкото си пръстче
за клоните, които съм уцелила
по пътя си надолу.
Понякога защото долу
от кръстопътите остават само кръстове,

нали?
Но няма да е нужно да ме молиш
да се пусна. Вече съм готова,
достатъчно е мокро.
И няма да говорим за посоката,
това е сигурно. Ти гледай само
и единствено нагоре. Да, нагоре.
А аз в свободен полет
уча всичко, даже и това:
да стискам зъби, тихо да се моля.
Например
да уцеля точно лявото ти рамо,
заякнало от носене на тежки облаци.
Точно мястото, където щеше да се настани
в петък, пет без пет, умората
от чадърите на другите,
крепящи върху себе си града,
нивелирани от суша хора.
Свали си якето и запуши уши.

Не слушай.
Няма да говоря.
Дай ми само онзи ласкав звук,
контролен, равномерен ритъм
чук чук чук –
сърцето ти, изплезило език нагоре,

готово всичко да опита.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s