Светофар

И залезът, последният ни светофар, остана

една червена точка в огледалото, 

Вероятно някой е натиснал REC. 

Нов скелет, изграден от колчета на пътни знаци, 

събаря плахата подредба в тялото ми,

носила ме четвърт век.

Ръката ти намира първо скорост, после начин. 

Знам вече, че по тези пътища се стъмва рано

и не към изгрев е насочено това свистящо бързане. 

Отдавна сме подминали човешкото, 

ми казваш. 

Тогава виждам,  че колата спряла е

сред рамка от безмълвен септемврийски въздух, 

едва щрихирано шаси, но пресен слой от вечност. 

Със сигурност резервоарът с планове е празен. 

Това не е обаче филм и няма осветление, 

и няма листи с реплики във джобчето, 

и няма страх оттук нататък. 

Мълча. Езикът ти не е език, а нож, 

браздящ с римуваните си движения

очертанията ми сред мрака. 

Дори със вързани ръце намирам копчето

за още. 

Не само че започва, но и свършва всичко в тази песен. 

Познаваш я, разбира се, Cantara. 

Божествен стон обляга едрото си тяло

върху нервните ти гръдни кости. 

После заедно, по навик, ровим в миналото за цигара.

И ако можех утре да разтворя вестник, 

щях да прочета „Пожар

в паркирана на края на света кола,  

но жертви няма.“

Сега обаче пламва в дясно изгрев – светофар. 

И всичко почва пак да се повтаря.