Точката на склона

Малко преди полунощ получи съобщението ѝ. Малко текст и покана да проследява реалното ѝ положение за следващите 24 часа.

“Както виждаш, се намирам съвсем наблизо. Имам палатка, огън и няколко бутилки червено. Ако ме намериш, извикай името си високо и ясно, отдалеч, още докато си в горичката.”

Той се опита да заспи, но не се получи. На следващия ден имаше няколко банални задачи, които съвсем загубиха важността си в ранните часове на деня. Пет минути преди изгрев натисна с палец зелената стрелка и отвори картата, подпалена от червената ѝ точка. Познаваше тази част от планината отлично, там се беше скитал доста. 

В пет и половина колата му внимателно проследи серпентините на склона. Паркира в скута на предпоследния завой, до един удобно повален дъб, от там нататък следваха около 45 минути пеша. Лятото, което безмилостно беше мачкало чаршафите му, нямаше шанс тук. Засили стъпки, докато усети, те тича, и тичаше въпреки стръмния наклона като заек, все повече забравил къде отива, загубен в опиянението на движението. 

Пушекът на един вече смирен огън шляпна бронхите му отдалеч и го върна в историята, която тъкмо започваше. По най-горните сантиметри на дърветата танцуваше диво слънце. Светлината издуваше света като балон. Вместо да диша, той чу, че душе. Като животно.

Забрави да я предупреди или просто не усети, че вече е пристигнал и мачка покритата с маргаритена роса полянка с кубинките си. Видя единична палатка, топлеща гръбче в заспиващите въглени. Пристъпи напред и явно имаше късмет, защото камъкът не улучи главата му, а само одраска току-що завършената траектория.

Не ти ли казах да ме предупредиш отдалеч, че си ти? 

Гласът ѝ, въпреки опитите да звучи сериозно, по-скоро го помилва, скрит в короната на дървото над него. 

А ти с колко човека си споделила положението си, че трябва да се представям кой съм?

Нали ти е ясно, че съществуват и случайности?

Не и тук по това време. Ще слезеш ли или имаш още тежест за хвърляне?

От дървото се изсипаха внимателно четири прилично големи камъка, а след това и тялото, което съвсем ясно принадлежеше към милувката на гласа от преди малко.

Трябваше да познава това тяло. Той вярваше, че познанието по принцип се намира извън измерението на времето. Изненада се колко силно беше повлияно, не – износено, от него.

Не си спомняше точно как се стигна до това познание – младото му тяло имаше периодична слабост към гроздовата ракия, нито защо не се видяха повече. Дълго имаше чувството, че тя би трябвало да е мъртва. Тогава едно желание замрежваше очите и забавяше речта ѝ, желание, което твърде лесно би могло да се заплете в обещанията на смъртта. Вероятно дори предпочиташе тя да е мъртва, когато се сещаше за нея или – както сега прозря – се сещаше за себе си с нея. Много по-свободно се танцува отвъд сверяването с живота.

Желанието не само че не беше мръднало и на сантиметър от очите ѝ, но беше пуснало корени по кожата. 

Нейното дишане също звучеше като нервното душене на гладна паст. 

Крака – лиани и ръце, изпитали пулсациите на яростта. Маймунска коса, набъбнали устни, розов език между тях. Носеше дълга бяла тениска и май нищо друго.

Какво ще пиеш по това време на деня? 

Каквото бих по всяко друго време. 

Не успяха  да си кажат нищо повече. Тялото ѝ прескочи стрък разпалки, залитна и навлезе в обсега на ръцете му. Чу се прищракване откъм ложата на облаците и доволната машина зачатка с ръждясалите си зъбци по невидимата периферия на света.

Когато се събуди, куполът на небето се беше обърнал на 180 градуса. Светлината на залеза тъкмо прескачаше противоположните борови конуси. Усети бързането на нощта във въздуха, тежката вероятност на сигурния мрак. Нея я нямаше. Положението ѝ на картата обаче не се беше променило – синята точка лежеше върху червената, точно както бяха прекарали последните десетина часа. Огънят – отдавна издъхнал, палатката – неизползвана от никого – мълчеше като сухо дърво. 

Кога беше заспал? Не си спомняше никакъв преход, нито каквато и да е умора. Силата му се беше настанила така удобно в епитет за безкрайност. Беше невъзможно да свърши, и дори когато – започваше пак. 

Нейното меко, топло, тинесто тяло. Неговото ясно, ярко, остро съзнание.

Отвори бутилка вино и събра няколко дебели клона за огън. Същият планински хлад, който беше приветствал сутринта, го караше да се чувства неуютно сега. Не да намери кибрит или запалка – нито в палатката, нито в джобовете си. Реши да прескочи до колата и да се върне отново. 

Малко след като се отдалечи от лагера, забеляза, че не познава местността, не само мъничко, но и въобще. Растителността се беше променила. Вместо борови дръвчета, пред и около него стърчаха нахални, увити един в друг евкалипти, овързани с лиани, мокри от хлад. Не се изненада. Не се уплаши. Отвори картата на телефона си и се върна обратно до точката, до измачканата от телата им полянка, където всичко беше непроменено. Приближи отворената бутилка вино до устните си и не спря да пие, докато не се намери отново в сляп за всичко друго сън.

Събуди се след полунощ. Без да погледне към картата, знаеше, че червената точка ще липсва. Двадесет и четири часа. Джунглата пищеше в ушите му. Валеше топъл, мазен от хлорофил дъжд. Чу маймунски крясъци. Не се изненада. Не се уплаши.