кости, без смисъл

Публикувана от

existence with its horrors is endurable only as an aesthetic fact
richard rorty

В такива дни, придружени от тракането на нищото, виждам гора в очите си – гора, пълна с кости. Бих могла да съм щастлива, но нямам време да напиша думата щастие. Тази съвсем тривиална поредица букви, която изтрива това, което иска да създаде.

За всяка завъртулка ми трябват векове.

В лоното ми пулсират лицата на родителите ми, безпомощни като деца. Аз ги викам, но викът ми се цепи, ударен в пет различни измерения.

Лекотата се измерва в разстояние. Тежестта също.

Моето собствено дете ме събаря с въпросите си. Крия се в регресията си като ранèн гладиатор, влюбен в бика.

Събирам започнати текстове. Ненаписаните им тела растат и притискат главата ми, докато не ги парирам с двойна доза Ибупрофен. Зашеметени, се свиват в порите на кожата ми. Напрежение, нещо сладникаво като поанта, като смисъл.

Излизам от спалнята с прегракнал глас. Разказала съм история за всеки шум. Сякаш знам. Сякаш съм богиня на малките неща.

Ако знаеше, бисквитке със звездна пудра захар, ако знаеше, че философията ми едва диша под всемогъщието.

Готова съм да бъда всяко животно, което съм загърбила. Готова съм да изтрия всичките си написани думи за възможността да не претърсвам въздуха за останалите.

„Поне докато пораснат децата.“

Сянката на бъдещето дори затъмнява сегашната ми сянка.

Паметта ми е или по-точно беше горяща кола. За да се спася, трябваше да изпълзя от нея навреме. Сега обаче шляпам по пътя без абсолютно никакъв двигател.

Възможността да потреперя под теглото на нещо, по-голямо от мислите ми. Сладката възможност да разчопля белег. Или все пак – да поставя точка, да замахна, да ударя с точка нежността на фантазията. Препинателните знаци като бомби, като оръдия.

Пиша ли, за да поставя точка?

Невъзможността ми да завърша повечето си текстове напоследък дали е вид разоръжаване?

Пръстите ми не оставят диря. Ярката плът на гората е все по-примамваща. Не мисля, че бих могла да проведа какъвто и да е разговор с друго човешко същество някога, отново.

Отворя ли прозорец време, от там се изсипват фрактали невъзможности.

Искам да се събудя в това, което е мое, но на допир е чуждо – като кожа.

Винаги, от както мога да мисля, съм искала да бъда хипи. Такова – по учебник, издаден през седемдесетте. Всяко залитане към това искане бива силно ухапано от онази – богинята на малките неща. Тя знае кое е най-доброто за мен.

Аз пък зная да рева. Той също. Аз и той се държим за ръка. Винаги двама, винаги. Клепачите ни са еднакво бледи като хартия от стар дневник. Аз съм с треска от обичане, той – трескаво преследва потоците.

Искам да живея в гората, да пиша дълги текстове за кората на дърветата. Да не ги завършвам. Искам – и сбъдването ме плясва по лицето.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s