В едно интервю австрийският психиатър Ото Кернберг описва ситуацията във Виена малко преди началото на втората световна война през детските си сетива. Разказва за приятелите си, група еврейски дребосъци, които са танцували по улиците и са драли гърлата си с „хайл хитлер“ заедно с всички останали, без да разбират какво означава всичко това, без да подозират разликата между градски празник и спускащото се върху семействата им наметало на злото. Разказва и за майка си, която е била „винаги прекалено загрижена, да, бих казал, често обитаваше стаите на параноята“, но която в крайна сметка е убедила бащата на Ото да напуснат страната още докато това е било сравнително лесно. Нито един от приятелите му не оцелял.

Кръвта ми се надига като цунами и намира обяснение. Това нещо в мен, което тъй ме мъчи, може би има някаква функция, закодирана в мен от чужди истории, от чужди тела, от тяхната чужда периферна нервна система. Записана в мен като наследство на еволюцията, подарък от тези, които са оцелели. Малко след като реших, че искам да бъда родител, машината на подаръка се раздвижи. Точна, стройно конструирана, неизпускаща нито един показател от околната среда, гладна за данни, които съвестно да преработи, за да изчисли пропорцията на злото в доброто и обратно. Понякога ми се струва, че съм загубила животинското в себе си, но това не е вярно. Всъщност сега съм перфектното животно, повече от всякога, защото животното е образ на живота, а животът е винаги нащрек, за да се разграничи от противоположността си – смъртта. Противоположността на живота е също съня, упоението, пиянството, транса – все неща, които вече не мога. Зная сега защо.