рант-ина

Дните, които прекарах затворена, броях по космите си. В началото търсех белите досадници в бежовата котка, която съска върху главата ми, късах ги и ги поставях внимателно в един плик, в който бях запазила и първата постригана косичка на детето си. След известно време – време, което чувствах силно, като жабуркане в почвата на мислите си – остана само това, което принадлежеше на невинността. В плика началото и началото на края се бяха смесили толкова добре, че изпитах доволство. Всякакви метафизични жестове облекчаваха досадата на стените, които не можех да напусна без да загубя разума си. Започнах да търся косми по възглавницата, по чаршафите, и всеки ден добявях по един такъв в плика. Не се сресвах, за да не объркам брояча си. Мебелите ми бяха загубили острите си краища и можех да преминавам от стая в стая със затворени очи, плавно, сякаш вървях през сън. Тялото ми омекна и призивите за кихане го разтърсваха толкова силно, че се налагаше да седна за половин час след всеки един от тях, а те бяха много, така че реално седях през по-голямата част от дните си, които са толкова, колкото косми… Докато седях, си представях стръмен планински връх, попил хиляди мъгли, представях си бързото движение на облаците около мълчанието му и какво би се случило, ако долината под него кихне – със сила, пропорционална на мащаба на пространството в съотношение към моите дихателни органи. Вече не чувствах никакво движение в себе си и в мислите си, и това съотношение с дивата природа ми даваше утеха, каквато остатъците цивилизация около мен ми отказваха. Фактът, че нищо не ми липсва, освободи огромна площ в мен, която можех да засея на ново, но с какво? На най-острото място на зимата бях, където семена се намираха трудно. Направих списък с всички човеци, които познавах и ми бяха скъпи по някакъв начин. Имах идея за някакъв алгоритъм, който да определи на кого да се обадя, но докато се мъчех да завърша списъка с треперещи като желе ръце, лицето ми се покри с 40 градусова руменина, също част от дивата природа. И, както често става по време на изгрев, който е завинаги пространство на магията, всичко започна наново и забравих какво всъщност исках да направя. Списъкът се оказа доста дълъг и това ме зарадва – в случай че любовта в артериите ми стане излишна, можех да я изпратя на достатъчно неподозиращи приемници. Представих си всеки един от тях като обитател на колиба, забита из някоя друга дива гора, затрупана от преспи и пищяши вълчи ветрове. Представих си как, ако сега се откажа, след няколко дни там, пред колибата, ще бъде доставено (от кого всъщност?) амфора, увита в бежова козина, пълна с кръв. И обитателят на колибката, изнемощял и обезводнен, със синкав нос и нахапани устни, ще вдигне ръце към небето, а после амфората и ще изпие това, което ме е движило цял живот…

Ще прекарам останалите дни, мислейки за вкуса на личността. После ще преброя космите. Ако са достатъчно много, ще се обадя на някой.