Колко удобен е допирът на детето ми.
„Аз съм време“ каза то.
Колко хубаво е да бъда в началото на нещо.
Че винаги имам нужда някой да ме води. Някой или някоя идея. Да бъда водена от идея е по-приятно.
Колко облекчаващо е разрушаването на вътрешната ми съпротива. Колко рядко се случва.
Колко точен е часовника на болката.
Петната светлина по прозореца.
Шедрият размах на мъглата.
Колко успокояващо е да пишеш в континуум.
Че реалността не може и не иска да бъде описана, но другото иска.
Че моята медитация е да не медитирам.
Как разпръснатото ято на интересите ми се събра в посока.
Напорът на нуждата.
Колко тежко е чуждото.
Нежното телце на радостта ми.
Колко умно се разместват пластовете на земята.
Колко е трудно, но възможно, да кажеш, че това сега е най-хубавото.
Как избистреното бъдеще помага за горното.
Как нетърпението стана досадна птица, крякаща вечно в сърцето ми.
Как се научих да не чувам.
Колко е хубаво да обичам тихо.
Как забравих да сънувам.
Колко чудни животинки са охлювите.
Какво страхотно растение е копривата.
Как спрях отведнъж да се боря с месоядното аз.
Колко ми се говори.
Колко вълнуващо е да чакам.
Нели Станева 