Колко удобен е допирът на детето ми.

„Аз съм време“ каза то.

Колко хубаво е да бъда в началото на нещо.

Че винаги имам нужда някой да ме води. Някой или някоя идея. Да бъда водена от идея е по-приятно.

Колко облекчаващо е разрушаването на вътрешната ми съпротива. Колко рядко се случва.

Колко точен е часовника на болката.

Петната светлина по прозореца.

Шедрият размах на мъглата.

Колко успокояващо е да пишеш в континуум.

Че реалността не може и не иска да бъде описана, но другото иска.

Че моята медитация е да не медитирам.

Как разпръснатото ято на интересите ми се събра в посока.

Напорът на нуждата.

Колко тежко е чуждото.

Нежното телце на радостта ми.

Колко умно се разместват пластовете на земята.

Колко е трудно, но възможно, да кажеш, че това сега е най-хубавото.

Как избистреното бъдеще помага за горното.

Как нетърпението стана досадна птица, крякаща вечно в сърцето ми.

Как се научих да не чувам.

Колко е хубаво да обичам тихо.

Как забравих да сънувам.

Колко чудни животинки са охлювите.

Какво страхотно растение е копривата.

Как спрях отведнъж да се боря с месоядното аз.

Колко ми се говори.

Колко вълнуващо е да чакам.