Когато си забраня да пиша поезия за известно време – правила съм го поне дузина пъти досага, спонтанно, без причина, като рефлекс – придобивам изключителна яснота на мислите. Имам сила и време да мисля, oсвен за всичко друго, и за писането като цяло, извън момента на експлозия, извън наркотичното опиянение, към което – признавам, срам не срам, съм силно пристрастена. Всъщност само затова обичам поезията – моята и чуждата, когато ми хареса, обичам опъването на нервите, засилването на пулса, неудоволетворението, сриването в средата на земята, където климатичните условия са първични, където, знам, не бива да се пребивава дълго, ако искаш да оцелееш, но тялото ти тупти от ядрен адреналин. Не мога да се сетя за какво друго става поезията освен за снимка на тези неуютни за живеене територии, снимка, която може да гледаме после в сигурната прегръдка на ежедневния си фотьойл и да се вълнуваме.
Бих искала да е другояче. Бих искала поезията да може да разказва истински истории за истинския живот, но нито аз мога да пиша такава поезия, нито някой друг днес би имал търпението да я прочете, мисля си (но може и да греша). Обаче съм уморена от експедициите си, уморена съм да дишам гореща лава, уморена съм да съм уморена от собствения си глад, който нито една метафора не успява да засити. Винаги съм знаела, че това е пристрастеност; не е това, което търся, не е това, което ще осъществи сбъдване, ще ми даде усещане за дом или призвание. Затова и се бойкотирам, опитвам други неща, неща, които не ми дават същото удовлетворение като поезията, но които са по-важни от нея. Ужасно зле съм в правенето на тези неща. Товарът, който нося, иска да се срути. Толкова много е станал, че не намирам начин да го разтоваря нежно и изящно, да го подредя логически в добре проветрени лагерни помещения. Вероятно диспозицията ми – притежавам отскоро и модерната „диагноза“ HFADHD, HF е за highly functional, това е лека, социално интегрирана форма на синдрома – не ми помага да организирам логистиката на душата си в по-дълги текстове. Ако ме е обладала голяма любов или голям хъс, от мен може и да бликне някой разказ. Освен това пиша прилежно дневник, макар че той е по-скоро алиби за други части в мен, не точно част от писателското аз. Но къде е истинското писане? Романът, който започвам 20 пъти през последните 20 години? Ето къде:
• Трудно седя на д-то си за повече от половин час. На работа се мъча достатъчно (защото ми е ужасно важно да остана HF). Имам топка, на която подскачам, също така постоянно ставам, разхождам се и занимавам колегите си (или кафе-машината) с моето вътрешно неспокойство, а вечер тялото ми е покрито с тръни и имам чувството , че излизам от затвор. Всъщност работата ми е супер. Не е супер обаче седенето пред екрана.
Какво правя, за да преобърна този проблем в не-проблем?
От началото на ноември намалих работното си време (и банковия превод в края на месеца) на 2 дни седмично. Така няма да се изприщвам от седене и ще бъде мъничко по-вероятно да прекарам още няколко часа седмично пред компютъра вкъщи. Поне на теория. Засега се наслаждавам на свободата си и на все още златната есен навън. Също така експериемнтирам с други позиции на писане – в леглото, във влака, на кафе. Все още ми е трудно да изгоня сенките на нещата, които съм правила на тези места преди, но донякъде успявам.
- Лесно се разсейвам. Лесно губя интерес към собствената си история. Лесно намирам нещо друго, по-интересно и по-важно. Непрекъснато съм нащрек. Целият свят е важен колкото цялото мен и обратно. В този кръговрат обикновенно се фиксирам точно в средата на нищото.
Какво правя, за да преобърна този проблем в не-проблем? Приемам го. В тази разхвърлена стая на фокуса ми просто нищо не може да се подреди по-добре. Това съм аз. Бих могла да продължа да пиша точно от позицията си в средата на нищото. Не бих могла да обясня нирваната по-добре. Няма друг начин, освен да напиша това, което съм. Отне ми наистина цели 20 години, за да приютя тази простичка мисъл. - Не особено горда притежателка съм на голямо количество неувереност и то в комплект с амбиция до луната и обратно. Спъвам се във всяка дума, прекарвам я през всяко сетиво, чета изреченията си циклично докато загубят смисъл. Хем вярвам, че мястото ми е в голямото, хем си хапя ноктите, когато мерна сянката му, която се приближава към мен като огромна лавина.
Какво правя, за да преобърна този проблем в не-проблем?
Засега нищо. Засега бягам. За всеки полезен съвет плащам в сълзи на благодарност.
Защото наистина, наистина искам да (го на)пиша, ако ще и още 20 години да ми отнеме. Имам 20 завършени страници, 2020 е.
Нели Станева 