Радост

Имам хиляди места, удобни за радост. Колкото повече живея, толкова повече стават. Колкото повече живея, токова по-безопасно става (да съм аз). Мога да се покрия с мекия вкус на парче черен хляб с масло или шоколад и да приспя глада на сърцето си, мога да седна в скута на тежка, потна музика с точния ритъм, сякаш родена от мен, сякаш родена от нея, мога да намеря сестри и братя на всяка улица, в тесните диаметри на погледа си, да се напия с гледката на прашни бурени, да нося (на) тежко и токчета, мога да обичам кожата си и да изляза от нея, сама да произвеждам олфакторна еуфория, да се качвам на чуждите лодки, да се губя в моите си гори, да не мисля, да не мисля, да се сгъна в кадифеното НЕ, да заприличам на НЕГО. Мога да изключа това, което не ми трябва, да го хвърля върху купчината електрошрот, която оставям след себе си. Да не плача за многото тъмни стихоторения, които щяха да се родят, но за всички деца, които не се. Да избирам най-мазното, сладкото, лекото, без да ставам същата, да се скитам без идоли, без думи, без грим и желания, а малко по-късно да кипвам от ярост, от страх, от радост.