Две огромни жени са полегнали около къщата, покрити с изпрано от слънце тревисто одеало. Когато въздъхват, вятърът блъска моето цвете. Въздъхвам и аз пред силата на цъфтежа му.
Езикът му достигна мястото, от което изтичат най-хубавите истории. Натиска десетки пъти копчето на лампата с поглед, забит в тъмния прозорец. Да включа луната казва, устичката широко отворена, готова да захапе чудото, което е чудо само за мен.
Големите хора не са големи, мама, малки са.
Завива ме с одеало.
По-добре ли е сега?
Гледа строго.
Искаш ли сок? Биберон? Мама тъжна е?
Кой ти каза, че маймуните ядат банани, а дъждът спи в облаците? Кой ти обясни какво е чувство и какво е мисъл? Немският е лесен език, лежи удобно в небцето.
Само по тъмно, на матрака му, докато приспитирам (моята комбинация от медитация и приспиване), той полива корените ми със сомнабулен, сливенски напев. Неговите корени са все още забити в бъдещето, което се казва Zukunft. Няма да съм аз тази, която ще ги изтръгне от там.
Няма да съм аз, но може би ще бъде нерешителността ми.
Мама, ако работиш в яслата, ще бъдем винаги заедно.
Трябва ли да обяснявам, че сърцето ми свири хеви метъл на ръждясали консервени кутии? Че всичко друго в живота ми загуби значение?
Светът ми се събира в три часа дневно и винаги е тъмно.
Затова сме тук двамата, в тази тиха хижа в лоното на Emmental, в лоното на жените от миналото, които мога да съм аз.
През деня винаги ме боли нещо – ту зъб, ту глава, ту очите.
Неговите отново имат онзи блясък на новороденото, защото той току-що е изродил езиковото си тяло. То се мята и крещи и иска отговори. Защо съм тук, какви са тези звуци, защо не ми говориш така, както говори вселената?
Как говори вселената, цвете?
Хълмовете се тресат от смях.
Малко, още малко, още малко, мама, мънинка, малинка, още малко.
Какво, мило?
Nicht traurig sein.