Две котки

Лежа и си мисля за вятъра в клоните,
който явно съм глътнала.
Листата потръпват щом кихна,
иначе мълчат, нарисувани.
Щом докосне чаршафа ми,
от слънцето теква портокалова кръв
и пропива в матрака.
Аз залепвам.
Нечистоплътна ми е тишината, която изплува от водната чаша,
аз се сгърчвам от жажда.
Вентилаторът раздухва изреченията,
аз ги губя.
Оставам само със сърцебиене,
сякаш нещо почти се е случило
но не зная дали щеше да е смъртоносно.
Нещо за гърлобол, нещо за кармата.
Нищо за времето, което прекалено.
Прекалено горещо и тъмно, като отражение на бомбандирано поле
в очите на някой, който обичам.
Като минало, което не съм имала, но трябва да развържа.
Да разкъсам дрехите на любимия, да превържа раните му.
Да помогна, докато някой друг се прицелва в тила ми.
Една, две, три купчини дрехи, но все моите,
пристягащи на неправилното място,
с дупки от слепи патрони.
Залитайки, правя кафе с много захар и го нося на просяка,
който от дни натоварва със съвести нашата улица.
Нещо за кармата.
Кракът му отрязан, коляното плува във спомена,
който не мога да имам.
В очите му – нищо. Нито опит за плахи метафори.
Аз се прибирам, прегръщам хладилника,
който се е научил да мърка.
Искам просто да бъда две котки,
едната с ухо върху сърцето на другата.