Да свърша с „ох“ едно стихотворение,
да прегърна logos prophorikos.
Чаршафите ми да висят
по лигурските простири.
Морето да е в чашата
и виното да е море,
и изгревът да продължава повече
от скромността на бързото еспресо.
Да не заекват сутрин птиците,
да не кълват от нещото,
което балансирам върху шията си.
Да се натискам пак с потта на времето,
облегната върху казан със ферментиращо.
Да изтече кръвта ми в пясъка,
да преименува залива.
(Когато казвам „твърдо е“,
да има друг и прозаичен смисъл,
когато казвам „трудно е“,
да има друг и поетичен смисъл,
не този, който се люлее като морков,
докато керванът си върви.)
Искам с глас да пиша стихове,
да ми промият детството от гърлото.
Дъхът ми да увисне
върху най-изпъчените камъни –
носът, разбиващ всички настроения.
Да не потъват още в плитко лодките
и да изохка върху мене слънцето,
да се пропука куполът,
да изтече от там мъзга черешова,
да разводни прогреса вътрешен
и да заспя на плажа – мръсна, рошава,
обвита с неизписана хартия
като мумия, забита във гласа на залеза.