Най-сетне страхът се повдига над шосето като изтощена мъгла. Разкрива далечните планини, заоблени като питки, канещи ни да се скрием там, да забравим за пътя, за скоростта, за всички вещества, с които сме променяли хормоните, настроенията, цикадичния си цикъл, издържливостта. Кога ще пристигнем? Той е много по-напред. Той е почти там, а аз почти другаде. Когато го погледна от моето вечно място в колата, образът му не се наслагва както трябва в ретината ми. Винаги по-далеч, отколкото е.
Спираме да пием кафе в една бензиностанция. Заставаме с гръб към шосето, обръщаме лицата си към потрошените полета, да ни одухат, да ни събудят. Той разтъпква краката си. Стои на един крак като щъркел. Полива се с кафе. Не искам да го виждам, но искам да е до мен.
В полето пред нас една старица разтваря кърпата си и пуска виелици. Това място съм аз. Изранени, мокри пейзажи.
Нели Станева 