Заедно

В деня, когато светът щеше да свърши, се събудих много рано. Не беше нужно да поглеждам часовника, а само да се ослушам – нощната тишина притискаше спуснатите щори. Опитах се да заспя отново, но тялото ми имаше други планове. Кръвта шурна към крайниците и засили скоковете на сърцето ми и отведнъж нито един ъгъл в леглото не ми беше уютен. Сетих се защо и изритах завивките на земята. Втурнах се към кухнята, където с един замах включих кафемашината и лаптопа си, пренощувал на малката масичка до прозореца. Тъмното правоъгълното око на телефона ми примигна и се взря в мен от кухненския плот. Докоснах го. Беше 4.41 сутринта.

Преди много, много години непрекъснато се будех в 4.41. Бебето ми имаше навика да огладнява по това време – биоритъмът му беше прецизен часовник. Кърмех, докато в гърдите ми останеше само вакуум, а после милвах челото му, докато заспи отново. Лягах и се взирах в тавана, който все повече надвисваше над нас, готова да покрия малкото телце с моето. Убедена бях, че ако заспя, нещо ужасно ще се случи. Трябваше да стоя будна. Бебето стана дете и продължи да се буди по същото време, а аз -да вардя съня му от нощните караконджули. От тези години ми останаха умението да се страхувам прекомерно и един куп нервни тикове.

Седнах до прозореца с чаша кафе и дръпнах пердето, за да изчакам изгрева. Пътеката пред блока трептеше в ритъма на единствената си леко дефектна улична лампа. Отсреща скелетът на празния триетажен паркинг замрежваше тъмния силует на Витоша. Чух няколко автомобила, които се спускаха по шосето към центъра, отнякъде проскърцаха щори. Всичко беше нормално, обаче сърцето ми хлопаше като дървена лъжица по тенджера. Изхвърлих кафето, направих си чай и се логнах в комуникационния канал. Имах съобщение от MrTime.

Така – Господин Време – наричах последния си клиент, който беше известен писател. Аз самата не бях чувала името му, но това се дължи на по-уединения ми начин на живот, с който се опитвам да компенсирам недостатъците в енергийното си захранване – избягвам всякакви външни стимули. Откакто работех като витаизчислител на свободна практика – петдесет години поне, не бях срещала такъв феномен. Господин Време разстройваше инструментите ми със самото си присъствие. Не само не можех да измеря дори телесната му температура, ами и машинките ми излизаха от строя една след друга, плюейки странни параметри за довиждане.

На втората ни среща се появих с чисто ново оборудване, което сдаде багажа също толкова бързо колкото предното. Господин Време ме гледаше благо, докато се потях от притеснение. Беше висок и жилест старец, със суха, болезнено опъната върху скелета кожа, дълги бели коси и топли като уиски, уморени очи. Предполагах, че е поне 300-годишен, а защо не и повече – такъв като него със сигурност можеше да си го позволи. Макар че не ми беше ясно как е успявал да се подмладява без витаизчислител.

  • Съжалявам, нещо не е наред.
  • Вината е изцяло моя, госпожице. Това не се случва за първи път. Бях се отказал от идеята, докато един мой колега не спомена вашето име. Каза ми, че сте изключително добра. Започнал съм един мащабен роман и много искам да го довърша.
  • Съжалявам, че ще Ви разочаровам.
  •  Колегата ми спомена, че Вие сте учила и аналогови системи.
  • Това е просто едно не съвсем научно издържано хоби…
  • Което би могло да Ви свърши работа с труден случай като моя, нали?

Приех, защото обичам да си блъскам главата. Господин Време ми каза, че е живял повече от век и никога не се е подмладявал, което беше абсолютно невъзможно. Отведнъж бях готова да му повярвам, все пак бях видяла как реагират инструментите ми. Енергийното му поле беше особено. В негово присъствие дори кръвоносните ми съдове започваха да шумолят от непознато налягане. Според учебниците ми, които изкарах от архива и прелистих отново, беше теоретично възможно да съществува човешко тяло, което се влияе повече от гравитационните вълни, отколкото от електромагнитното поле на земята, което би предизвикало различен ход на делене на клетките и друг ритъм на разпад. Възможно беше и такава мутация да се случи при силен емоционален стрес. Господин Време явно беше извадил този късмет, но вероятно хич му беше леко, а и явно не го правеше безсмъртен. Тялото му показваше и някои противоречиви знаци, но като цяло се беше запътило към скорошна биологична смърт.

Вечерта след последната ни аналогова сесия се почувствах отвратително. Започнах да изчислявам позицията на повредените му теломери и докато чертаех първата карта на ръка, забелязах, че треперя силно. Малко след това зрението ми се влоши, повърнах вечерята си и със сетни сили се притеглих от банята до леглото, където загубих съзнание.

Събудих се – това беше точно преди пет дни – с тежка глава и още по-тежки мисли за О. От години не бях мислила за детето си – пак част от моята система за енергоспестяване – и самото му присъствие в главата ми ме помете с невиждана сетивно-емоционална вълна. Усещах русите му коси между пръстите си, главата, която миришеше на пот, сън и засъхнал ябълков сок. Яркият му, вечно пресипнал от свръхупотреба глас наводняваше черепа ми и сърцето ми се свиваше толкова болезнено, че се чух как стена като умиращо животно. Преди век го изпратих насила по Пътя. Тогава бях убедена, че това е правилният начин, вярвах в новия свят и в неговите постулати, вярвах в личната жертва в името на колективното добро. Той не беше готов, отказа да си приготви багажа, постерите в стаята му демонстративно висяха до последно. Накрая аз ги свалих и увих в копринена хартия, а той ги накъса, крещейки в лицето ми думи, остри като начупено стъкло. Извърнах се и му извиках такси.

– Кажи ми поне кой е баща ми.

– Ти нямаш баща.

– Знам, че си забременяла по стария начин. Затова са те уволнили от

предишната работа. Значи имам баща. И сега, след като си напът да ме изхвърлиш, си длъжна поне да ми кажеш нещо за него.

– О, аз не те изхвърлям. Време е да поемеш по Пътя. Както всички твои връстници.

– Аз не съм като всички. И ти знаеш това най-добре.

– Таксито ти пристигна.

Сега изпитвах остра нужда да продължа този разговор, но О вече не се казваше така, беше над 100-годишен, живееше на ново място и нямаше сила на този свят, която би ми помогнала да го намеря, но хиляди, които щяха да ми попречат. Дали косата му все още миришеше по същия начин? Или е използвал подмладяващия процес, за да смени външния си вид и дори порите на кожата си, за да забрави кой е? Дали все още меланхолията и пенестият гняв разкъсваха светлото му лице, или животът го беше научил на примирение, както и мен самата?

Разопаковах нов комплект инструменти и застанах до прозореца. Все още треперех и дишах трудно. Преди месец бях измерила състоянието си, за да докладвам в агенцията за заетост. Резултатът беше дори по-добър от миналогодишния – оставаха ми 37 години до началото на биологичния разпад и още 14 до края му. Сега обаче всички параметри светеха в червено. Оставаха ми точно 5 дни живот. Твърде малко, за да мина през процес на подмладяване.

Нямах сили да се питам какво се е случило. Взирах се в мъглата навън, докато тя ме погълна, после си направих кафе.

Понеже нямаше какво друго да правя, освен да чакам, се заех да подредя емоциите и делата си. Прекарах петте дни, медитирайки и работейки по изчисленията на Господин Време, които се оказваха последния ми проект. Искаше ми се да успея да го завърша. Мислех много за него и за добрите му очи, после отведнъж започвах да мисля за О и за неговите огнени зеници, които идваха от друго време, а после се плъзвах още по-назад и мислех за С, дълго обхождах спомените за тялото му, за неспокойството, което ми предаде заедно със спермата си, за това колко щастлива бях в това неспокойство, и колко ми липсваше С, и колко ми липсваше О, и колко ми липсваше крехкото, изтръгнато от първата буря семейно дръвче, и колко ми липсваше… Заспивах върху кухненската маса с отворена уста и оцъклени очи, после идвах на себе си и продължавах да работя. Трудно ми беше да се концентрирам, но упорствах, всеки път търпеливо измествах фокуса си от миналото и го поставях върху сегашното време. Симптомите ми се влошаваха, но способността да ги приемам нарастваше обратнопропорционално на оставащото време. Бях професионалист в тази област и освен всичко друго, знаех и как се умира добре. Най-важното беше да се избягва въпросът защо.

Снощи останах да работя до късно, за да привърша изчисленията на Господин Време. Докато оглеждах готовите карти, забелязах повторенията в генома. Сравних ги с моите, после – за да съм сигурна в това, което вече знаех, извадих от архива картите на С, които бях изработила на майтап, докато си седях в къщи, безработна, наивна и бременна, и които съвсем точно предсказаха кога той ще ми бъде отнет. Тогава и двамата не им вярвахме.

Господин Време ми беше изпратил съобщение точно в 4.41. Текстът гласеше „Началото на моя роман. Твой малък О”, приложението беше в непознат за мен .nwn формат, който лаптопът ми отказваше да отвори. Сърцето ми се превърташе от страх, но знаех, че това, което трябваше да се случи, щеше да се случи така или иначе. Преместих файла в устройството за виртуална реалност, сложих каската и стартирах файла отново. Докато влизах в малката къща, усетих как тялото ми пое последния си дъх, а после чух гласовете им.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s