Един месец аз, преди да станем ние

02.02

Кожата ми е толкова суха, обаче почеркът ми набъбва.

03.02

А ми донесе от Берлин vintage клин с тигрова щампа и той се превърна от ирония в любим за нула време. Непрекъснато го нося, а когато го нося, О сякаш много по-често се завира между краката ми. И мяука.

04.02

Разтопявам се в перфектната прегръдка на младата година. Пълна съм с нещо, което не е думи. Трябва просто да свикна да не бъда лирически герой за себе си.

05.02

Идеята да прекарам лятната ваканция в България милва пръстите ми и ме кара да прекарвам часове в търсене на къща на брега на морето. Малко преди да резервирам, ужасът се завръща и затваря браузера.

06.02

В повечето време ми е невъзможно да говоря на български с О, сякаш не съм сигурна в правото на този език да съществува. Налага се да се насилвам, а това не го мога. Както винаги, когато си блъскам главата върху нещо дребно, се чувствам ужасно и непоносимо сама.

07.02

О изговаря името си Ошо, произнася го с японско ударение. Вътрешното му напрежение стихва, когато го виждам извън детското му тяло. Избира си жълти или розови дрехи. Винаги носи само една ръкавица, която не сваля и вкъщи. 

08.02

Преливане на една чаша вода в друга, докато не остане и капчица в двете. Обаче не всяка битова медитация става за метафора, която да обясни каквото и да е в живота.

09.02

Искам други думи, други комбинации, друг ритъм, нещо съвсем ново, без корени. Езикът, който плахо стъпва по страниците на тетрадката ми е толкова скучен. Бих изгорила всичко, но вече научих, че от тази литературна пепел Феникс не излиза.

10.02

Семената се разпукват, дращят почвата, гъделичкат ме през обувките. Птиците разчертават налудничевата, мокра аура на небето. Потя се от студ, бълбукам вътрешно. Отрязах 30см коса. Природата си знае.

11.02

Писането за безсънието ми причинява още повече безсъние. 

12.02

Искам полудели от живот цветя.

13.02

В тъмната длан на небето е цопнала медуза. Нощните пръсти я стискат, от желираната и плът прокапва топла влага. Седя на балкона на февруари, но пуша на брега на морето. 

14.02

С. нахлува в спалнята, троши крехкото ми време от тишина, преди да се предам на умората. Изнервена съм и едва вдигам поглед от екрана на лаптопа, от отражението на главоболието си. Писането не върви, и аз не вървя, лежа тук като празна дреха. Hyperbodyrobuten, изрича той, ако ти трябва дума, козирува и затваря вратата след себе си. 

15.02

Всичко иска да завърши: очите на това, което си погледнал, затварят твоите очи.

16.02

От толкова много pressure ми се прииска depression.

17.02

Остава това – разкривено лице докато

влака към тъмното чакаш,

миглите сплетени в лотос, ръцете ти

в мудра „пет чанти държа“.

Жените във ханша си всичко събират,

място достатъчно, стегнат капак,

olla de presión.

18.02

Когато всичко се намества както трябва, шумовете на света се наслагва и създават тишина. Визуалните стимулации затихват. Другото време унася сетивата ми. Отделям се от тялото си. Това, от което най-много се страхувам, което най-много желая. И. се обади. Всичко тече.

19.02

Колко съм щастлива, безумно щастлива. Колко щастлива съм винаги, без дори да го разбирам.

20.02

Мислите ми са ориз в скъсана торба.

21.02

Той пуши ДМТ, аз се упоявам с усещането, че съм загубила завинаги желанието нещо извън мен да ме променя. Виждаме, горе долу, съшите неща. Скучно ми е.

22.02

При всеки успех в работата си се натъжавам. Сякаш се плаша от възможно доказателство, че съм на точното място. Ако съм на точното място, нямам причина да си тръгна. Ако нямам причина да си тръгна, нямам бъдеще.

23.02

Едва балансирам върху летящото си парцалче, но па е по-добре, орколкото върху земята.

24.02

Нещо се случва, не знам какво.

25.02

Петото годишно време няма да го бъде. Онова колче, забито между обещанието за зима и обещанието за пролет (и двете неизпълнени), около което трябваше да завържем въжетата си от надежда. Сега накъде по тези празни улици?

26.02

Защо най-тъжният пантон се е настанил така удобно в небето, вече толкова време?

Ушите ми са запушени със шума.

27.02

Възможен ли е такава душевна зрялост, в която въпросът защо не съществува? Това загуба ли е (на любопитство) или печалба (на време за други неща, например – за живот)?

28.02

О държа ръката ми, докато заспиваше, а аз мислех единствено дали съм я измила достатъчно добре. Имам предвид всички гънки на битието, в които може да е влязло нещо неприятно, което да го зарази, дори и с настроение. Измих ли страховете си, преди да вляза в детската стая? Ръцете ми са сухи и на места разранени, точно като това вътре в мен..

01.03

Дни за виене на свят. Толкова съм уморена. Искам да лежа дълго в топлото си, намазано с кокосово масло тяло, и просто да бъда. Но да бъда сега е и най-опасното нещо.

Например, една кола току що почти ме прегази.

Например, не мога да спра да чета новини.

02.03

О полага глава върху краката ми, тих мартенски вятър разтърсва кръвта.

Паниката се е преоблякла като интуиция или интуицията се е преоблякла като паника?

03.03

Усещането ми за мен самата се преоблича периодично в тъмна стаичка, далеч от мен. Какво ще излезе оттам? Епитет, разрез върху драскотина, липсваща тъкан, нещо ново, нещо подарено, разтегната плът. Измислям език за тези сезони. Всеки дума, всеки поглед е монета за ново завъртане на въртележката. Всяко завъртане е на същото, което става друго. Друго време.