Той беше неспокоен, въртеше се около оста на необяснима нужда.
Aз ставах тъмна от замайване, защото се въртях със него, губех ум и
потта под мишниците ми примамваше таксони караконджулски.
Въртенето не ми понася като цяло, бих могла да кажа
че колите и машините ме отвращават,
но виждах принципът им се повтаря и в човешкото,
и им прощавах, на света прощавах, за целия му шум,
за тази непрестанна нужда, щом е толкова красив в ръцете ми.
И аха да изпълзи от междувеждието ми
малък слузест ореол – като плацента, като трето раждане,
и тъкмо да пристъпя гордо в мъченическия майчин образ,
размазан по контурите, но поне от векове прославен,
той спря да се върти и се изправи.
И срелна се далеч от мен, във съвършено права линия.
Нели Станева 