Той беше светло-неспокоен, въртеше се около оста на необяснима нужда,

аз ставах тъмна от замайване, защото се въртях със него, губех ум и

потта под мишниците ми примамваше таксони караконджулски.

Въртенето не ми понася като цяло, бих могла да кажа

че колите и машините ме отвращават,

но виждах принципът им се повтаря и в човешкото,

и им прощавах, на света прощавах, за целия му шум,

за тази нужда да е шумен и ленив, щом е толкова красив в ръцете ми.

И тъкмо да изпълзи от цепката между гърдите или веждите ми

малък слузест ореол като плацента, като трето раждане,

и тъкмо да пристъпя гордо в новия си образ,

размазан по контурите, но поне от всички други мъченци прославен,

той спря и се изправи

и хукна със доволна скорост в права линия.