Стрелата

Той беше неспокоен, въртеше се около оста на необяснима нужда.

Aз ставах тъмна от замайване, защото се въртях със него, губех ум и

потта под мишниците ми примамваше таксони караконджулски.

Въртенето не ми понася като цяло, бих могла да кажа

че колите и машините ме отвращават,

но виждах принципът им се повтаря и в човешкото,

и им прощавах, на света прощавах, за целия му шум,

за тази непрестанна нужда, щом е толкова красив в ръцете ми.

И аха да изпълзи от междувеждието ми

малък слузест ореол – като плацента, като трето раждане,

и тъкмо да пристъпя гордо в мъченическия майчин образ,

размазан по контурите, но поне от векове прославен,

той спря да се върти и се изправи.

И срелна се далеч от мен, във съвършено права линия.