Той беше светло-неспокоен, въртеше се около оста на необяснима нужда,
аз ставах тъмна от замайване, защото се въртях със него, губех ум и
потта под мишниците ми примамваше таксони караконджулски.
Въртенето не ми понася като цяло, бих могла да кажа
че колите и машините ме отвращават,
но виждах принципът им се повтаря и в човешкото,
и им прощавах, на света прощавах, за целия му шум,
за тази нужда да е шумен и ленив, щом е толкова красив в ръцете ми.
И тъкмо да изпълзи от цепката между гърдите или веждите ми
малък слузест ореол като плацента, като трето раждане,
и тъкмо да пристъпя гордо в новия си образ,
размазан по контурите, но поне от всички други мъченци прославен,
той спря и се изправи
и хукна със доволна скорост в права линия.
