Искам да говоря за

тези мъжки ръце, които притискат

главата ми в скоба метално мълчание.

Те са ровили в пръст и луканка са рязали

и лимон са изстисквали и са разграбвали

руски села. Те познават ми млякото

и дъха на прането и теломерите

със подвити опашки ги следват.

Те не знаят що захар е, но разбират от кости

и разбират от камъни,

и от пръчки, извити накрая,

опасващи хляба на тялото.

Те захапват средата и впиват се в мекото,

изпъчват си вените като ерекции,

водорасли изтичат от пръстите,

а после изтича морето.

Където минават, там сушата

се хвърля във ада, изгаря си храстите,

летящите в нищото камъни

се превръщат в ококорени рибни очи.

Там, където докосват, само нож е останал,

забит във мълчание. Но той всичко разказва.