тези мъжки ръце, които притискат
главата ми в скоба метално мълчание.
Те са ровили в пръст и луканка са рязали
и лимон са изстисквали и са разграбвали
руски села. Те познават ми млякото
и дъха на прането и теломерите
със подвити опашки ги следват.
Те не знаят що захар е, но разбират от кости
и разбират от камъни,
и от пръчки, извити накрая,
опасващи хляба на тялото.
Те захапват средата и впиват се в мекото,
изпъчват си вените като ерекции,
водорасли изтичат от пръстите,
а после изтича морето.
Където минават, там сушата
се хвърля във ада, изгаря си храстите,
летящите в нищото камъни
се превръщат в ококорени рибни очи.
Там, където докосват, само нож е останал,
забит във мълчание. Но той всичко разказва.
Нели Станева 