Черно слънце

Публикувана от

Всеки ден се будя в 4.41 без будилник и без нужда да съм толкова рано на крака. Ако си легна в 3, както стана вчера, ще спя точно 1 час и 41 минути и ще се събудя с шуртяща в слепоочията ми кръв и порив да стана на секундата. Сега, ще кажеш, чудесно, браво, но аз плюя на култа към продуктивността, не харесвам ранното ставане, еснафско ми е, а и е ясно, че системното недоспиване затлачва съзнанието. Така съм от година и вероятно лекичко съм се сдухала, но гледам да не се вързвам, да не си обръщам внимание и да продължавам да се надявам, че някой ден това просто ще спре, както и започна – необяснимо и внезапно. Няколко дни поред десет часа сън и да се будя я прегръдките на отдавна изгрялото, разгорешено слънце, само това ще ме оправи. И докато мисля така, затъвам все по-дълбоко и тъмното в очите ми запълва пиксел след пиксел, и преди месец за пръв път видях черно слънце. Седях си в едно непознато кафе, на мен това ми е хоби – да обикалям нови кафенета, това са и единствените ми пътувания в момента, та седя си аз на тераската, меланхолична зимна светлина с всичките нужни съблазни, облечена съм умно – кафяво палто, дебел шал, високи ботуши, ушанки, направо извадена от 70-те, които напоследък са ми любим период, гледам да се съобразявам с модата дотолкова, че винаги да вадя двадесет години от периода, който се е завърнал в момента, някакъв тик, един от многото ми. Кафето беше отлично, меко, почти канелено, сметаната прясна, дълго не запалих цигара, за да се насладя на водопадите от вкусове, а когато запалих, стана още по-силно – усещането, че принадлежа на момента, че притежавам себе си и пространството около сетивата си, ако не и времето. Малко преди да загася, чух хеликоптера, който бързо се приближи и снижи върху тишината на заспалия неделен С. Шумът от перките беше толкова кататоничен, че ме заболя главата и ми се пригади, и отведнъж и кафето загуби вкуса си, а слънцето…как да кажа, докато примижвах, то просто изгасна. Липсват ми сравнения за тази светлина – защото си беше светлина, все пак малко след пладне, денят не се смени с нощ, но светлината почерня. Като 40% прозрачен катран, залял без предупреждение и съвсем безшумно (ако не се брои хеликоптера, но двете неща изобщо нямаше как да са свързани) булчинска рокля. Контурите още искряха, но всичко друго се давеше в луга от мръсни парцали. Ушите ми забучаха, казах си, това недоспиване, погледнах часовника – 4.41, цигарата ми още недопушена, а като я запалих беше 12.40, заклевам се, защото и тогава си погледнах засовника, точно както и сега. Не го забравям това черно слънце. Обаче ще ти спестя мислите, които ме заблъскаха, щом се престраших да го погледна, естествено че се престраших, знаех си, че ще видя някакви страхотии, знаех си, че съвсем съм му загубила края в този момент, така че защо да не погледна. Но няма смисъл да се изкарват наяве такива неща, ако можех само да се наспя, да се събудя по пладне, в 12.40 да речем, или още по-добре – в 4.41, ама следобед, и петите ми да са изгорели на перде, и земята да е златна, топла, мека, почти канелена…А и друго искам да ти разкажа.

Тази сутрин сънят ме изхвърли навън едва в 4.42. Ех, дали се е разкъсала магията? Нямах и никакъв порив да се изправя. Затворих очи с надеждата да се унеса и да потъна в радостта на проспаните сутрешни тъми, но когато чух шума от перките, за сън не можеше и да става дума. Какво прави по това време хеликоптер по моите низини? Направо да се изприщиш. Даже и с тапи на ушите го чувах, и без да го чувам го чувах. Въртях се, увита с одеало през глава, а този нещастник така и не се реши да кацне – бучеше над главата ми, маневрираше по съвсем нелогична схема, подпали въздуха, сигурно събуди целия квартал или дори целия свят. Накрая станах, тресях се от ужас, онова черно слънце ми се изпречи там, където трябваше да е луната, нямаше как да се справя с това сама. Нямам обаче никакви медикаменти у дома, бойкотирам фармацията – главно по съвсем сантиментални причини, но и защото съм подвластна на приливи и все още съвсем дете на времето (въпреки палтото ми от седемдесетте). Отворих бутилка вино и самоубийствено изпих половината на една насилена глътка. Не отне и минута и вече бях пияна. Потънах в дивана и щампите му ме захапаха като стотици пирани. Зачудих се дали пираните живеят толкова дълго, че да преживеят времето между 70-те и сега. Това бяха много весели мисли и огромен погром, не – прогрес, не – потрес, както и да е, все бъркам думите, в сравнение с преди малко. Обаче се сетих за хеликоптера, всъщност не съм сигурна, че още го чувах, по-скоро не, но се сетих за него. Хвана ме див алкохолен гняв, много приятно викинговско чувство, потъпкващо с дебели весели пети страховете, и като си бях голичка, се хвърлих навън, издигнах юмрук на балкона и изкрещях:

„Изчезвай от тука, дяволе, да те няма, да ти омекнат перките дано, няма да ти се дам, да не мислиш, че ще ме уплашиш, ей сатана гадна, отивай си в пъкъла да бучиш. „

Беше толкова студено, че хем отрезвях, хем се събудих с едно вдишване. Под балкона ми няколко работници от нощната служба за разчистване на сняг повдигнаха любопитно оранжевите си каски. Единият дори се осмели да насочи плахо фенерче към мен, като си стоях с вдигнати ръце и готова за бой. Не му се разсърдих за тази неджентълменска дързост.

Нели Станева Черно слънце разказ