Всъщност винаги пристигам там, където съм започнала

да тръгвам, така че никак, даже никак

не се плаша от посоката,

от камшика на промяната,

който драска пътища по тялото ми.

В ушите ми кънтят камбаните

на нетипично слънчев януари

и застивам като кол в дима на първата цигара =

точно във контура на това, което съм поискала.