Помазана със сок от киви,  пристъпвам, залитайки от вълнение и бормашина в главата,  в най-дългата нощ. Поне един от краищата на тъмното трябва да е светъл, но кой от тринадесетте милиарда варианти на край от тясната стая на паниката е правилният? Когато клепачите тежат, ги окачвам по луната,  изсъхнала от треска. Треска? 40 градуса дори не се брои за сауна. Нищо, стягай се, още няколко бисквити с марципанови очи. Изрязвам елха от картон, но резултатът са крака, бягащи в противоположни посоки. Боли из всички измерения,  краят на декември е разместил контурите на хората, улиците и небето. Всички крещят един на друг,  а аз не виждам. Погледът ми залепва в кал, в студено кафе,  в лош дъх, в лица като алуминиеви капачки. Имах планове, благи като (на)питка. Заравям ги във възглавницата,  заедно със себе си и няколкото фотона, които съм уловила, сомнабулствайки. Търкулни се, безумно тъмно, по земята и ме върни в края си.  Във всичките му вариации, едновременно. Аз съм ти и тебе нося.